— Имаме на разположение още няколко часа. – Ларошжаклен обърса челото си с ръка, след което доби вид на човек, водещ празничното хоро. – Сентвил, прасенце, не ми навирай във физиономията това огледалце, по-добре го завинти обратно на мястото му. То все пак ще влезе в работа. По-добре самата да се беше погледнала. Виж какво, Морис, прати някого, нали знаеш къде са складирани кутиите с кучешки консерви? Мисля си, че трябва да сложим още някоя и друга върху тия обгорели железа.
— Веднага, Ларошжаклен. Артур, донеси от склада още мини, пет парчета, не по-малко.
Погледнал след втурналото се презглава момче, Морис Лодер реши да не си губи времето. Черните скелети на автомобилите е къде по-трудно да се минират, всяко телче бие на очи. Трябва да поогледа къде е най-добре да ги маскират.
Като преметна през рамо калашника за всеки случай, Морис се прекатери през пясъчно-циментовата купчина чували. Тук, на моста, имаше само вражи трупове. Търкаляйте се, мърши, няма да стигнат гарваните за вас. Когато се приближи към камарата скрап, Морис се напрегна. От вътрешността на смачканите железарии се долови слабо мърдане, в дъното се мерна син плат. Някой се мъчеше да се измъкне оттам, то се знае, че по посока на брега.
— Слушай, мършо. – За всеки случай Морис говореше на лингва франка. – Сега ти наистина ще се измъкнеш, само че не оттатък, а отсам. Дори не се опитвай да направиш някое движение, което да не ми хареса. И да не си помислил да стреляш. От овъгленото си корито ти все едно не можеш да ме видиш, а само ако мръднеш, ще те направя на решето.
Абдула се измъкна бавно, много бавно, като се мъчеше да отсрочи неизбежното, но се страхуваше да не се подчини на макисара. Колкото и да се помайваше, миговете летяха прекалено бързо. Ботушите му стъпиха на асфалта, безопасното убежище остана зад гърба му.
Струва си да го предаде на началството, за да го разпитат, макар че много повече му се иска да му тегли куршума веднага. Но някога на такъв май се е казвало „език“. Полезно нещо.
— М…м…морис! – гласът на „езика“ жално, зарадвано трепна.
Лицето на Лодер моментално посивя. Като потръпна с цялото си тяло, той впи поглед в неочаквания пленник.
— Представи си, аз бях шофьор, Морис – припряно нареждаше Абдула. – Шофьор! И изведнъж те ме натикаха в армейската част, че отгоре на всичко ме изпратиха тук! Аз не исках, нали знаеш, аз никога не бих поискал такова нещо самичък, Морис!
— Знам, ти прекалено обичаш собствената си кожа. – Гласът на Лодер беше безжизнен. – Но на нея ще й се наложи да пострада. Майка ти я закараха на гробищата, когато ти се премести при изродите.
— Но какво можех да направя, тя не искаше, не искаше! Тя самата се отказа да приеме исляма! Морис, нали няма да ме убиеш, та ти си ми брат!
— Има различни братя. Не ти ли е минавало през ум, че понякога си струва и Авел да убие Каин?
— Недей, Морис, Морис, недей! Морис, та ние сме братя!
— Братя… – Сивото лице на Лодер беше страшно, но той говореше бавно и спокойно, сякаш разсъждаваше безпристрастно върху някакъв философски проблем. – Може би Каин и Авел нямат нищо общо с това. Защото Каин се е казвал Каин, а Авел се е казвал Авел. Доста трудно е да го оспориш. Същевременно аз никога не съм имал брат на име Абдула. Не, ние с теб не сме братя.
— Не ме убивай!!
— Няма. Ако ти беше мой брат, сигурно щях да те убия. А сега… Не, аз ще те изпратя където трябва, само че не се залъгвай, в крайна сметка там едва ли някой ще те пощади. Но нека всичко да си върви по реда, както е по-полезно за делото. Мен просто не ме интересува. Хайде тръгвай! – Морис побутна пленника в гърба с дулото на автомата.
* * *
С трофейната пушка на рамо Йожен-Оливие слизаше по каменната стълба. Стълбата се завиваше като тирбушон, стълбата го всмукваше като каменна фуния. Сигурно дядо Патрис стотици пъти се е качвал и слизал по нея, със завист си помисли той. Интересно дали дядо му е можел да бие камбаната, поне малко? На негово място нямаше да се стърпя и щях да се науча.
* * *
— Те тръгват в атака, те ще ни щурмуват!! – На имам Мовсар-Али през последните часове гласът му беше паднал. – Те атакуват, макисарите атакуват, кафирите атакуват! А ония изчадия на шейтана там, в щаба, в правителството, досега не можаха да направят нищо!
— Но нашите също атакуват, достопочтени Мовсар-Али – осмели се да възрази младото момче от благочестивите помощници. – Нали чуваме, че там се води бой.
— Атакуват ли?! Нищо подобно, те се оттеглиха веднага, щом се стъмни, оттогава няма нито един изстрел! Те се оттеглиха веднага, щом кафирите тръгнаха срещу нас! – Със сигурност имамът на джамията „Ал-Франкони“ не беше в настроение да изслушва утешения.