— Бих искал да знам къде се дяна снайперистът, оня с прехвалената топла пушка – весело извика Пол Герми по време на поредната прибежка.
Куршумите, разбира се, удряха в паважа, но опасността от рикошет сега беше къде по-сериозна от опасността да бъдеш улучен. Сега, обградени от нощта, обсадените стреляха накъдето им падне.
— Защо, имаш ли нещо против?
— Не особено! – Пол дори не знаеше на кого отговаря, пък и не беше важно.
— До фасадата ще отида сам! – Роже Мулиние измъкна от джоба си граната. – Сега ще отворя вратата елегантно пред всички ви, като истински английски портиер!
* * *
Стъпалата свършваха. Сега всичко зависеше от едно – от късмета. Старинните, излети от бронз резета и дъбовите врати бяха толкова здрави, че трябва да си идиот, за да ги затискаш отвътре допълнително. Значи, той за броени мигове може да отвори крилата. Всичко е само въпрос на късмет.
Роже Мулиние закрепи гранатата за вратата. Готово! Да се каже, че хукна покрай стената презглава – значи нищо да не се каже! Взривът избухна.
* * *
Мовсар-Али, свит на дивана в гостната, с ужас наблюдаваше как се стовари купчината книги, затискаща прозореца. Допреди малко тя служеше за прикритие на полицай с пушка. Но сега в джамията имаше много по-малко пушки и полицаи, отколкото прозорци.
Книгите не се разпиляха от само себе си. След тях върху перваза на прозореца се появи макисар. Без да обръща никакво внимание на имама, той се озърна, наведе се навън, за да вмъкне друг, вероятно този, върху чиито рамене беше стъпил, за да стигне прозореца. И ето че макисарите вече скачаха един след друг върху пода на апартамента му.
Ту тук, ту там в полутъмната грамада се чуваха отделни безредни изстрели.
* * *
Дочул взрива, Йожен-Оливие бързо скочи от стълбата, забравил всякаква предпазливост. Крилата на Портала на Страшния съд паднаха върху него.
— Левек!! Ти пък откъде се взе?! Нали те нямаше в щурмуващата група? – В процепа стоеше Роже Мулиние.
— А да кажеш нещо за това? – Йожен-Оливие показа трофея си.
— Ето значи къде изчезна снайперистът! Пък ние си блъскахме главите! – Роже вдигна автомата. Група полицаи, пет-шест човека, се бяха сврели в страничната галерия.
Нотр Дам се напълни с макисари, но нещата вървяха много по-бавно, отколкото се предвиждаше. Прекалено много места, удобни, за да се потулиш, и неудобни, за да намериш някого, криеше старинната вътрешност на катедралата. Мюсюлманите се окопаваха на втория, „женски“ етаж, в жилището на имама, в олтарната част, в криптата. По-лесно беше с онези, които се издадоха стреляйки – на тях им видяха сметката за един час. Но за да мине месата благополучно, се налагаше да се претърси от край до край цялото огромно пространство – както се разресва въшлясала коса с гъст гребен. Отделни изстрели и викове още дълго време се дочуваха отвсякъде, понякога с прекъсвания от половин час помежду им.
— За пръв път стоя тук наяве – усмихна се на София отец Лотар.
— Вие донякъде преждевременно стоите тук, Ваше Преподобие. Не бива да се забравя, че тъкмо вас нямаме с кого друг да заменим.
— Най-съблазнителното и най-вредно нещо за душата е да знаеш, че си незаменим, когато другите рискуват живота си. Не се тревожете за моята безопасност, Софи. Мисля, че Господ иска тази меса. А щом е така, Той ще ме запази, няма защо аз самият прекалено да се старая за това.
— Е, както се казва, трябва да се надяваме на Господ, но да държим барута си сух.
— Протестантското лицемерие, по същество, прикрива безверието.
Спорът бе прекъснат от само себе си – макисарите изведоха от вътрешния коридор шестима души. Трима мъже – имама и две голобради момчета, които се притискаха към тучното му тяло, и три жени с паранджи, едната от които държеше на ръце дете.
— Тези сополанковци все пак решихме да не ги убиваме, Софи. Знам мнението ви по въпроса, но нека да бъде така – произнесе доста възрастен макисар, когото отец Лотар виждаше за пръв път.
— Вие няма да посмеете да ме убиете, кафири! – Имам Мовсар-Али, изглежда, изведнъж събра смелост. – Аз съм имамът на джамията „Ал-Франкони“…
— Грешиш и по двете точки. – София извади от джоба си револвера и с ледена усмивка го притисна до слепоочието на имама, подържа го малко, наблюдавайки как проблясъците на самоувереност се сменят в подпухналите му очички с всепоглъщащ ужас. – С кого разговаряш, кучи сине? Аз съм София Севазмиу. Не, не е задължително да падаш на колене, макар да виждам, че те ти се подгъват самички. Добре, виждаш ли, прибрах револвера си, може да се опиташ да се задържиш на краката си, ако искаш, разбира се. И така, твоята първа грешка е, и ти вече си я разбрал, кучи сине, че си мислиш, че няма да посмеем да те убием. Ще посмеем и още как. Но има и втора грешка. Ти не си никакъв имам на джамията „Ал-Франкони“.