— Да вървим! – Йожен-Оливие добре помнеше, че една млада жена не бива да се хваща за ръката, за да не я изплашиш до смърт. – Хайде стига си треперила като листо, голяма работа, направила си на мъжа си талак!
— Жената не може да направи на мъжа талак. – Тя плахо се изкиска, докато излизаше след Йожен-Оливие през зейналия отвор на вратата. – Само мъжът може да го направи на жената.
— Ти пък си направила обратното! – Йожен-Оливие се усмихна. – Хайде, да тичаме по-бързо, дали да не нося аз детето? Я виж колко е тежко! Ама недей да ревеш, няма къде да се дене майка ти, ето я тук, до теб. След такова премеждие може да се смята, че си кръстено, хлапе!
* * *
Макисарите лека-полека напускаха катедралата и се връщаха на позициите си. Останаха само шест-седем души от воюващите младежи от катакомбите и Дьо Лескюр. София не беше забелязала кога той е влязъл.
— Да се превръща това нещо отново в епископско кресло, няма никакъв смисъл – стигна до София гласът на отец Лотар. – Все едно, днес нямаме епископ! Просто го изнесете оттук, но някъде по-надалеч, за да не се мотае из краката на процесията. Ришар, Дени, смъкнете тези идиотски микрофони и ги пратете по… прости ми, Боже, няма да кажа къде! Дьо Лескюр, имаме ли достатъчно тамян?
— Обиждате ме, Ваше Преподобие, нали аз не ви питам дали не сте си забравили потира вкъщи? Благодаря ти, Господи, че старият олтар е почти здрав. Както неокатолиците го използваха като поставка за цветя, така и тези просто са си струпали върху него книжките! По-вероятно да не са разбрали, че това е олтар. Ако бяха разбрали, щяха да го унищожат.
— Ваше Преподобие, а какво да правим с това, я вижте?
— Идвам! – Отец Лотар се забърза нататък.
Какво пък, засега нямаха нужда от помощта й. София не искаше да си откаже удоволствието да се изкачи по витата стълба, за да погледне оттам панорамата на Париж. Качването наистина си заслужаваше усилията, както твърдяха пътеводителите от времето на младостта й. Зрелището спираше дъха дори сега, когато градът все още тънеше в мрак. Впрочем, нощта бързо си отиваше. Летните нощи са къси. Вече се виждаха не само открояващите се върху фона на бледото небе силуети, но и самите парижки улици, които наистина напомняха корита на пресъхнали реки, готови не след дълго да се изпълнят с човешки потоци. А дали няма прекалено много хора по тях в този ранен час? София се взираше в далечината, вкопчена в каменния парапет. Взираше се с всички сили, като се ядосваше, че не страда от старческо далекогледство.
Да му се не види, ах, да му се не види! Всичко! Вчера ли им се струваше, че войските са прекалено много? В сравнение с това тук – вчерашните направо можеха да се преброят на пръстите на ръцете!
Накратко, всичко е ясно. Страхуват се, проклетниците, страхуват се да използват артилерията, но не им е жал за пушечното месо. С него искат да смажат бунта, да го смажат колкото може по-бързо, по върховете нервничат, настояват…
Нещо блесна в краката й. Изпуснат от някого мобилен телефон. Тя на няколко пъти се канеше през изминалото денонощие да си намери телефон, но така и не се стигна дотам. Ако не беше тази случайност, сега щеше да й се наложи презглава да тича надолу.
— Добре, че се обаждате, Софи! – отговори незабавно Ларошжаклен. – Тъкмо исках да разбера как е при вас.
— Аз пък, напротив, звъня не за да кажа какво е нашето положение, а да проверя какво е вашето. Анри, време е да се изкарват картечниците, гранатометите, артилерията – с една дума, вече няма никакъв смисъл да пазим в тайна нашия арсенал.
— Софи, тогава и те ще изкарат топовете.
— Няма да успеят, още не им е дошло и наум да ги докарат.
— Със сигурност ли го знаете?
— Къде мислите, че съм сега, Анри? На покрива на „Нотр Дам“.
— Е, и какво? От това си вадя заключението, че при вас всичко е наред?
— Да, може да се каже. – София отметна кичур от косата си, който вятърът бе духнал върху лицето й. – Мисля, че църквата вече е приведена в ред, доколкото това е възможно. Ще ни трябват по-малко от три часа за всичко, което остава. Анри, единственият ни шанс е този, че те не знаят колко малко вече ни трябва. Не знам дали ще успеем пак да се свържем. След два часа и половина трябва да дадете команда за отстъпление.
— Засякох времето. След два часа и половина ще започнем да свиваме линията на отбраната.
— Не. Започвайте да я свивате лека-полека след два часа. Анри, каква бъркотия ще стане…