Можеше и да не настоява, пръстите на Йожен-Оливие се отвориха сами. Той тръгна към Малкия мост, в началото по-бавно, после по-бързо, разбрал какво става на барикадата.
Междувременно на Малкия мост се случваше нещо неописуемо. Вече нито овъглената барикада, нито платното на моста се виждаха от купищата тела в сини мундири. Други сини мундири тичаха през тях, като ги прегазваха. Все едно някой беше полял с газ огромен мравуняк.
— Да не са им инжектирали нещо, дяволите да ги вземат?! – сърдито подхвърли Жорж Перну. – Налитат като обезумели! Боже милостиви, как налитат! Ей, Берто!
Берто, без да пита нищо, отмести калашника и зае мястото на Перну зад картечницата.
— Ало, Пол, ало? – викаше Перну. – Има ли още муниции за гранатометите? Свършили са? Да му се не види, тогава поне за подстволните гранатомети, нещо друго, каквото и да е! Добре, ще го вземем! И дай знак на Ларошжаклен, нека изпрати хора от някое друго място, където е по-спокойно, трябват ми поне още десет човека! Ами на мен половината ми хора са избити, каква половина – направо две трети! Да, две трети, и то за някакъв си половин час, помисли си Йожен-Оливие, хвърлил бегъл поглед към разбитата глава на Ив Монту. Вече нямаше никаква възможност телата на убитите поне да се отместват някъде встрани.
— Левек, тичай за гранати, докато още дават! – извика Жорж. Падналият върху челото му кичур коса бе почернял от спекла се кръв, неясно – негова или чужда.
Йожен-Оливие скочи и се втурна. Потисканата умора беше толкова огромна, че той обръщаше внимание на това как куршумите пищят покрай ушите му не повече, отколкото, ако те бяха майски бръмбари. Струваше му се, че може да тича, да пада, да скача и да стреля до безкрайност, като навит на пружина. Струваше му се, че това навиване никога няма да свърши, че пружината, здраво стегната вътре в него, никога няма да се разхлаби.
* * *
Касим тичаше по Малкия мост най-отпред на колоната почти без да се прикрива с бронирания щит. Той атакува един от първите, макар че спокойно би могъл сега да си седи в „Шекспировата библиотека“, бе повел войниците в атака, като по пътя си задаваше въпроса дали някой ще забележи, че не стреля? Той самият не разбираше защо не стреля, не искаше да разбира каква сила го тегли право срещу куршумите.
* * *
— Берто, ще те сменя! – извика Жорж Перну, преди да е успял да разбере, че картечницата, зад която е залегнал Роже, не стреля.
Той дори не отнесе встрани тялото, просто леко го отмести с рамо и залегна до мъртвия. Стреля още около пет минути, докато картечницата не млъкна отново.
* * *
На Ларошжаклен му провървя – Йожен-Оливие тичаше обратно не само с гранати за подстволовите гранатомети. С него идваха на помощ поне още седмина, които той водеше от по-тихия Мост на Свети Луи.
* * *
Така! Касим с лекота скочи върху насипа на втората барикада. Още миг – и беше от другата й страна. Нима те са в Сите? Те? Но в следващия миг осъзна, че в Сите засега е само той. Тези мъртъвци, които лежаха един върху друг, бяха успели, преди да изпопадат толкова безпомощно, да застрелят всички атакуващи, всички, освен него, Касим.
Това вече нямаше никакво значение, те бяха спечелили по-малко от минута, по-малко от половин минута. Но изведнъж времето потече по-бавно, отколкото водите на Сена там, долу. Той беше насаме с мъртвите, той, единственият жив. Макисарът с жокейска шапка, сложена с козирката назад, слабичък и нисичък, се оказа девойче. Какво ти девойче, направо момиченце, на не повече от тринайсет години. До него лежеше мъж на средна възраст, Касим го беше срещал и преди, веднъж бе закарал колата си на поправка не в обичайния сервиз, а в случайна евтина авторемонтна работилница. Той работеше там, да, няма съмнение. Никога не би предположил, че е макисар. А онзи, зад картечницата, много прилича на Антоан. Антоан?! Не, беше друг човек, просто приличаше на него.
На колко години се равняваха тези секунди?!
Касим залегна зад картечницата в същия миг, в който времето изведнъж прещрака и се ускори. Чужди хора в сини мундири вече тичаха по моста.
* * *
Йожен-Оливие тичаше с всичка сила и му се струваше, че сърцето му всеки момент ще изхвръкне от гърлото и ще се пльосне върху асфалта. Дали му се беше сторило, че стрелбата на Малкия мост е стихнала? Да, сторило му се е. Хайде, дръжте се още четвърт минута, момчета!
От двете картечници и дузината автомати стреляше само едната картечница. Това стигаше, за да не се даде възможност на атакуващите да се покатерят върху барикадата. Стрелбата беше пресеклива, неритмична. Някой беше успял да прибяга и да заеме мястото на ранения войник. Междувременно Йожен-Оливие се наведе над него, за да види с какво може да му помогне.