Що за дяволия?!!
— Мамка му!! – изумено изруга някой край него. – Ей, какво е това?!
— … Да вървят… на майната си… дяволски изчадия… – раненият с мундир на мюсюлмански офицер с мъка мърдаше посинелите си устни. Минутите му бяха преброени. – Аз… аз не съм им Касим… Аз съм Ксавие!
* * *
Правилно е, разбира се, че прехвърлиха хората на Малкия мост от Моста на Свети Луи – помисли си Жана, докато презареждаше автомата. – На втория остров няма как да се разгърнеш за настъпление. И въпреки това налитат, по-слабо, но налитат. Е, нищо, тук е достатъчно да има и двама души. А всеки момент ще дойде и трети.
Засега отбихме атаката, може човек и да си запали една цигарка. Не е пура, разбира се, но все е нещо за пушене, тези гадни „Голоаз“. Слободан отвори нов пакет. Той не би се отказал от „Беломорканал“, каквито пушеше София Севазмиу, но нали не можеше да помоли жена да си разделят двамата една такава скъпа контрабандна стока.
— Хей, чухте ли новината?! – Жана не познаваше този млад макисар, а още по-малко го познаваше Слободан.
— Не, какво има? При нас ли те изпратиха?
— Вече няма защо да ме изпращат! Те се оттеглиха, не искат да се набутват в касапницата. Взехме телефона на един от убитите, прослушахме гласовата му поща. Най-малко за час са се оттеглили! Искат да предприемат артилерийски обстрел, ще изпратят и кораби, ще атакуват по вода, и от двата бряга. Сериозно са се приготвили, браво на тях! Жалко само, че след един час вече няма да има кого да атакуват! Колко ли ще се учудят, горките. С една дума, има заповед да се оттегляме.
— Супер!! – Жана скочи и вдигна ръце над главата си. – На това му се казва супер! Излъгахме глупаците и им накривихме калпаците! Ами аз направо ще изтанцувам от радост партията на Жизел!
Слободан неволно се засмя и с наслада дръпна дълбоко от цигарата. Той също беше станал и стоеше, опрял крак в чувала, струваше му се неописуемо приятно да разкърши рамене. Като хвърли фаса, той неволно проследи полета му – отвъд барикадата, откъм вражеската страна. Фасът падна на асфалта до ръката на някакъв убит, стиснала револвер. Ръката започна бавно да се вдига, дулото на револвера отново стана зрящо, то гледаше покрай Слободан, взираше се в подскачащата върху барикадата Жана.
Револверът трепна и стреля. Потръпна, този път наистина в последна предсмъртна конвулсия, и тялото на асфалта.
Слободан успя наполовина да я изблъска встрани, наполовина да закрие Жана с гърдите си. Лоша работа – спокойно, все едно че нищо не се е случило, си помисли той. Много лоша работа.
— Ранен ли си?! Хей, гадината силно ли те одраска?
— Още не знам. Като стигнеш до метрото… прати за мен… санитари… – Отначало думите му излизаха лесно, после по-трудно, докато говореше, той се свлече на колене, не падаше, не, просто опря гръб в барикадата. Съзнанието му, допреди малко ясно, започна да се замъглява стремително бързо, сякаш някой беше замъглил с дъх прозрачно стъкло.
— Ти… чу ли… заповедта… Няма защо да оставаш повече тук. Бягай!
— Как пък не!!
Слободан усещаше паважът да се движи под него като жестоко ренде. После камъните кой знае защо престанаха да му убиват и зрението му се поизбистри. Той откри, че лежи почти до самите стълби, отвеждащи към платформата Сите, а над него се е свела Жана. Впрочем, той не я позна веднага. По-често бледо, лицето на Жана светеше отвътре с някаква неистово ярка руменина, то пламтеше като розово фенерче, а пухкавите кичури на бретона й внезапно бяха станали някак тъмни и лъскави, залепнали за челото й като нарисувани. Ах, това сигурно е от дъжда, който се стичаше на прозрачни капки по слепоочията й. Но не валеше дъжд. Жана отри лице с ръкава на ризата си. Слободан с ужас разбра, че момичето го е влачило самичко от Моста Свети Луи до самия вход на метрото. Как изобщо бе успяло да го помръдне, с неговия ръст и деветдесетте му килограма!
— Защо така… ще се… пресилиш… – думите му имаха някак солен вкус.
— Мълчи! – Жана дишаше шумно, на пресекулки. – Не бива да говориш… кръвта… Защо се намеси, защо? Все едно, не можех сама да се погрижа за себе си?!
Слободан гледаше младото лице, без да може да откъсне поглед от него: момиче, французойка, му се сърдеше, че я е закрил с тялото си и сега е ранен, тя яростно се мъчеше да не му позволи да умре.
Изведнъж му стана леко, неописуемо леко, сърцето му се изпълни с почти непоносимо усещане за щастие, което сякаш беше забравил веднъж завинаги, с безметежно детско щастие, каквото бе изпитвал като малък, гледайки как поръсват с бяло брашно и поливат с вино коледните бъдници, преди да ги запалят в камината.