Асет не успя да потисне треперенето и внезапно си спомни за своята баба Мадлен, която не излезе от къщи цели десет години, до самата си смърт, за да не слага хиджаб. „Вие сте отвратително грозни, всичко ви е грозно, вие не сте жени, по-отблъскващи сте и от жаби – като клатеше упорито глава, нареждаше тя с пресеклив гласец. – Щом устата ви е закрита с плат, значи не трябва изобщо да я отваряте! Е, как изглежда чувалът без уста, ако крещи?!“
Чувалът без уста до Асет крещеше, та чак се захласваше и беше толкова отблъскващо грозен, че тя, изведнъж вцепенена от ненадейно отвращение, нямаше сили да се притече на помощ на приятелката си. Викът секна. Чувалът се килна, започна да се свлича настрани, падна.
Зейнаб загуби съзнание.
* * *
Разбира се, никой не се и опитваше да гаси алените до бяло пламъци, които се изтръгваха от металната черупка. Когато огънят загасне, ще дойдат криминалистите. Зяпачите край Йожен-Оливие спореха за достойнствата и недостатъците на догарящия автомобил, макар че вече нито недостатъците, нито достойнствата му имаха някакво значение. Той пусна дистанционното в най-дълбокия си джоб и отстъпи няколко крачки назад. Обърна се, тръгна. Спокойно, по-спокойно!
Да залепиш устройството с магнит към високо повдигнатото дъно на джипа е нищо работа. Най-трудното, много по-трудното от това да предизвикаш взрива, е да не ускориш крачка, докато се отдалечаваш от мястото. Йожен-Оливие, въобразил си по навик, че сега Севазмиу го вижда, нарочно се насилваше да се спира или да забавя крачка, да се обръща, сякаш естественото любопитство надвива също толкова естествения страх. Дрехата ще го защити, трябва само да се преструва все така добре.
— ДО ВСИЧКИ! ОСТАНЕТЕ НА МЯСТО! ДА СЕ БЛОКИРА УЛИЦАТА ДО ПРЕСЕЧКИТЕ!
Ама че номер! Високоговорителят, предаващ обикновено само провикванията на мюезина, изведнъж заговори с глас на полицай. Преди не се бяха сещали за такова нещо. Сега ще препречат с автомобили платното, а след това ще започнат да проверяват всички без изключение.
За късмет пресечката беше съвсем наблизо. Йожен-Оливие се втурна към нея като към затваряща се врата на асансьор.
Сега той тичаше. Така препускаше, че вятърът развяваше неудобната дреха, издуваше ръкавите като платна, вдигаше подхванатите поли: вече не му беше до правдоподобие. Млад негър, вероятно от доброволните помощници на благочестивата стража, се опита да му подложи крак – ръцете му бяха заети с току-що купена питка, която той не възнамеряваше да хвърли заради някакъв си престъпник. Но все пак на благочестивия помощник му се наложи да се раздели с питките, напълнени с червен пипер и овнешка кайма, когато Йожен-Оливие го ритна по капачката на коляното. Питките се търкулнаха и заподскачаха по платното, а момчето изохка и падна. Другите минувачи просто се отдръпнаха към тротоара, опасявайки се, че бягащият има револвер. Йожен-Оливие нямаше оръжие, затова пък полицаите имаха, което се потвърди от пукота на няколкото изстрела, прибавили неизразителните си обертонове към оглушителния вой на сирената.
До укритието му оставаше да тича още малко, десетина минути. То беше някакво много особено, щом го използваха само в извънредни случаи. Честно казано, той не можеше да си представи, че близо до „Шанз-елизе“ има място, където да се скрие.
Адресът, който чу едва тази сутрин, бе запечатан в съзнанието му така, сякаш винаги е бил там. Ето я, двуетажна къща от деветнайсети век, не някаква архитектурна забележителност, а просто стара сграда с апартаменти под наем.
Йожен-Оливие отмина тичешком мраморните стъпала на парадния вход и се отправи към задния изход. Стар електрически звънец, вероятно стогодишен, издаде извънредно пронизващ звън. Допотопният домофон, сигурно и той на същата почтена възраст, почти веднага изщрака.
— Ало?
Идиотска думичка, но и арабите я използват, удобно е. А гласът бе млад, женски.
— Артос?! – Не се налагаше да гадае кой е измислил паролата. Кой друг толкова обича гръцките думички!
— Инос!* – Вратата се открехна, дребна фигура на момиче се очерта в полумрака, в който съвсем се губеха контурите на дървена стълба, тясна и стръмна.