София погледна часовника си и облекчено въздъхна.
— Мадам, благоволете да приемете двайсет килограма шоколад! – извика тичешком Тома Бурделе, нисичък, луничав, лекомислен, от хората, с които всичко изглежда вятър работа. Още от първите години на живота си той ходеше на меса, отначало с родителите си, а после, след гибелта им в гетото – самичък.
— По-тихо, глупчо, отец Лотар вече започна – скастри го Роже Мулиние, като преместваше товара на другото си рамо. Само допреди месец той, човек с авторитет в Маки, на своите деветнайсет години дори не беше подозирал за съществуването на месата. – Софи, всичко е наред. Вече не може да се влезе лесно в метрото, хората са си направили фенери от клонки. Най-после успяха да прекъснат тока. На действащите метростанции сега е също толкова тъмно, колкото и на изоставените. А пластичният взрив наистина е двайсет килограма, по десет във всеки чувал, вече е разфасован на пакети по един килограм.
* * *
Покаянието на Давид се възземаше в думите на Петдесети псалм, молейки Господ да го очисти от беззаконието, да го измие от греха. Докато минаваше под външната пристроена стълбичка, водеща към „женския“ етаж на вече някогашната джамия, Дьо Лескюр направи гримаса, с мъка сдържайки, заради тържествеността на момента, някоя по-пиперлива думичка. Нищо, сега цялата тази гнусотия вече няма никакво значение.
* * *
— Добре се справихте, момчета! – София Севазмиу вдигна тъмните очила на челото си, в очите й святкаха весели пламъчета. Тя беше облечена с фино черно поло, върху него с риза на светлосиви и тъмносиви карета, а най-отгоре – свободно яке с многобройни джобове. Но дори всичките тези дрехи, навлечени една върху друга като листата на зелка, не можеха да скрият младежки гъвкавата й слаба фигура. Роже усети, че зрението му от само себе си, с точността на цифрова камера, попива и най-малките щрихи от нейния облик: устните й бяха леко напукани, под очите си имаше сенки от умора. Колко красива е ръката й, онази без ръкавицата – не е малка, но с дълги пръсти, съвсем бяла, недокосната от слънцето.
— Роже, и ти може да умреш днес. – София се усмихна, очилата отново закриха веселия й поглед. – Особено, ако побързаш. На позициите всеки калашник е под отчет. Хайде, момчета, носете по-бързо всичко това в средата на нефа, не карайте старицата да си троши кокалите.
Процесията от двама вече минаваше под аркбутаните, напомнящи пипала на паяк. Върху тях София със сигурност ще залепи пластичен взрив, неволно си помисли отец Лотар, размахвайки китката за ръсене. Капките весело проблясваха и падаха върху древните камъни.
По-скоро да обиколим църквата, кой знае защо си помисли Дьо Лескюр, преборвайки желанието си да ускори крачка. Господи, позволи ни да довършим нещата докрай, нали сега всичко зависи от това момче, понесло върху плещите си прекалено тежкото бреме на свещеническия сан. Дори по-малкият ми син, Етиен, ако сега беше жив, щеше да е с шест години по-голям от него. Господи, позволи му да довърши нещата докрай. Още три крачки, още две. Защо ми се струва, че откъм тази стена опасността ще ни се размине? Изобщо има ли опасност?
Куршум от пушка на незнайно как укрил се наблизо снайперист удари звучно в камъка и го нащърби. Кадилницата трепна. Не уцелиха, помисли си отец Лотар, преди Дьо Лескюр да се е олюлял и да се е свлякъл на едно коляно.
— Неприятно… нещо… е рикошетът. – Той протягаше съда със светената вода и китката на свещеника.
— Ранен ли сте, Лескюр, силно ли? – Като трескаво местеше насам-натам кадилницата и водата, отец Лотар се мъчеше да си освободи едната ръка, за да помогне на министранта.
— Ранен ли съм, убит ли съм, ами откъде да знам! – Дьо Лескюр строго извиси глас. – Напред! Не си играем детски игрички и това все още е джамия!
Отец Лотар, прехапал до кръв устната си, се обърна с гръб към ранения и зави зад стената. Още един куршум удари паважа, но както му се стори и на Дьо Лескюр, свещеникът зад ъгъла вече беше извън обсега на снайпериста.
Отпуснал се тежко и опрял гръб в стената, Дьо Лескюр се мъчеше да определи откъде стрелят. Но не последваха нови изстрели. Какво и къде се случва, върви да разбереш в тази кървава бъркотия. Болката размазваше пред очите му познатия от детинство градски пейзаж като потоците вода, изливащи се върху челното стъкло на кола. Но чистачките бяха отказали – зрението не искаше да се фокусира. Най-после Дьо Лескюр си позволи стонът му да се изтръгне, надявайки се, че свещеникът вече се е отдалечил.