Но свещеникът чу стона – сега той вървеше два пъти по-бавно, без да разбира как успява да се оправя сам едновременно с Ритуала, кадилницата и светената вода. Но нататък няма как това да стане. In extremis, разбира се, можеше да му помогне София, но нали и тя самата е заета.
* * *
София вече беше вътре, тя вадеше съдържанието на чувалите, на всеки малък пакет закачваше таймер. Бурделе и Мулиние се бяха върнали на позициите.
* * *
Отец Лотар отново стоеше край входа, повелявайки на сатаната да бяга, преди да е наближил Спасителят. Външната обиколка е завършена. За късмет, вратата бе останала отворена, иначе той по никакъв начин нямаше да успее да влезе вътре с не много тежкия си, но неудобен товар.
София, която коленичила, се занимаваше с експлозивите на няколко крачки от него, вдигна глава. По лицето й се плъзна сянка. Като изостави заниманията си, тя скочи на крака с несъмнена, но толкова неприсъща на характера й обърканост – дали да се затича към свещеника, да поеме от ръцете му нещо или не бива? Тази поза – крачката, която не смееше да направи, разперените й с недоумение ръце – я правеха да изглежда някак трогателно млада.
Отец Лотар отдалеч й се усмихна – може, Софи, in extremis може много неща, в съветските лагери жените, поради липса на свещеник, са кръщавали сами децата си, защо сега една жена да не поеме от мен кадилницата? И все пак те ни отнеха известно време от онова, на което разчитахме, като убиха Венсан дьо Лескюр, липсата му ще ни коства още няколко десетки живота.
Зад гърба му се чуха забързани стъпки, но отец Лотар дори не се обърна – по лицето на София се четеше, че няма никаква опасност.
Силно изтрополя хвърленият на пода калашник. Йожен-Оливие Левек, запъхтян, с още незасъхнали кървави драскотини по дланите, оплескан с бензин, сажди, пръст, цимент, със скъсани на едното коляно джинси, вече протягаше ръка за кадилницата.
— Jube, omne, beneiere! – думите се изрекоха сами, сякаш винаги ги беше помнил и произнасял стотици пъти.
Нямаше време, а и смисъл да се разпитва дали той по някакъв начин е разбрал, че Лескюр е излязъл от строя, или се е озовал тук по друга някаква причина. София отново започна да се занимава с експлозивите, като бързаше да навакса изгубените минути. Отец Лотар, осенил коленичилия пред него юноша с кръстно знамение, с облекчение му подаде кадилницата, китката за ръсене и съда със светената вода, оставяйки в себе си само Ритуала.
— Oremus! – Магия, истинска магия, за която той не е знаел, а и не се е надявал да изпита в живота си това пленително чувство, не е подозирал какво щастие носи: сводовете подеха гласа му, както вятърът вдига отбруленото листо, понесоха го към висините. Ох, това е съвсем друго нещо, не е като да служиш в как да е приспособени за църква обикновени помещения. Господи, какви идиоти са били неокатолиците, окачили навсякъде микрофони, наследени след това благополучно от мюсюлманите! Тази архитектура столетия наред е усъвършенствала умението да усилва звука… – Omniotens et mi-seriors eus, qui Saerotibus tuis tantam rae eteris gratiam ontulisti, ut quiqui in tuo nomine igne, erfeteque ab eis agitur, a te fieri re-atur: quaesumus immensam lementatiam tuam; ut quiqui moo visi-taturi sumus, visites, et quiqui beneituri sumus, beneias; sitque a nostrae humilitatis introitum, Santorum tuorum meritis, fugaaemonum, Angeli ais ingressus. er ristum ominum nostrum.*
[* Боже вседържителю и милосърдни, Ти, Който си дарил на Свещениците Свои в сравнение с другите хора такава благодат, че каквото в Твое име достойно и съвършено и да извършат, да се приема за произтичащо от Теб. Молим за безкрайната Ти милост, защото каквото и да се каним да посетим, Ти го посещаваш, и каквото и да имаме намерение да благословим, Ти го благославяш; да стане входът на нашето смирение, според подвизите на Твоите Светци, място за бягство на бесовете, вход на Ангела мирен. Благодарение на Христос, нашия Господ, (лат.) – Б.ред.]
— Amen – отвърна Йожен-Оливие.
Процесията се насочи към олтара. Когато се изравни със София, отец Лотар вдигна китката. Пръските паднаха върху лицето й. На младини, през онези няколко щастливи години с Леонид Севазмиос, щастливи дотолкова, доколкото Соня Гринберг изобщо можеше да изпитва щастие, кой знае защо й се струваше, че светената вода мирише на момини сълзи. Колко години бяха минали, а миризмата си е все същата.
На отец Лотар му се струваше, че той върви насън из огромния храм, пронизан от мечовете на слънчевите лъчи, наподобяващ кораб с мачтите на колоните си, със стесняването на олтарната част, с правата линия на тавана, с още нещо, което беше трудно да се определи. Хоругвите трябваше да висят тук като платна. Кораб, символичната основа на храмовата архитектура.
„Кораб, отплуващ към Вечността.“ Отец Лотар горчиво се засмя, размишлявайки по толкова патетичен начин, наистина е лесно да се вземеш за герой. По-добре е да се каже, както би казала Валери: трябва да успееш да свършиш работата си, докато не са дотърчали задниците.