Когато подхващаше литанията, отец Лотар забеляза с крайчеца на окото си, че София се насочва към изхода, натоварила и двете си ръце. Е, да, аркбутаните. Но ако изневиделица я убият като Дьо Лескюр, ролята на бомбаджията ще трябва да поеме, макар и да не е добър колкото нея, носещият кадилницата. Да се надяваме, че момчето ще успее и в този случай да се справи. Но все пак се постарайте, Софи, да поживеете още час и половина.
— Ut han elessiam, et altare ho urgare, et reoni… – отец Лотар коленичи, после се изправи и осени с кръстен знак камъка, служил дълги години като лишено от смисъл и същина украшение – liare igneris*.
[*Тази църква и този олтар да се пречистят и преосветят, Ти да би благоволил, (лат.) – Б.ред.]
— Te rogamus, aui nos!* – почти отчаяно извика Йожен-Оливие, вече без да се пита как, по какъв необясним начин паметта на прадедите му смогва сега да говори чрез неговите уста.
[* Молим Те, изслушай ни! (лат.) – Б.ред.]
Като фар в морето по време надълго плаване, вече наближаваше 67-и псалом. Колко много има още до края, колко далеч все още е брегът!
* * *
София се върна в храма с празни ръце, както и следваше да се очаква. Значи времето вече неумолимо отброява минутите, във всеки случай – стрелката му е насочена по посока на отвъдното, на небитието.
* * *
— Е, сега това вече отново е църква. – Отец Лотар изведнъж усети, че му прилошава от вътрешно напрежение. – Сега вече това отново е „Нотр Дам“. Йожен-Оливие, Софи, джамията „Ал-Франкони“ повече не съществува, тя потъна в преизподнята.
— YES!! – Йожен-Оливие се изчерви до корените на косите си. Бива си го и него, достойна за събитието реплика, няма що! Впрочем, ако се съди по вида на отец Лотар, той самият нямаше да има нищо против срещу някоя хлапашка лудория, а в пламъчетата на малките свещички, танцуващи в бездънно черните очи на София Севазмиу, май се четеше същото това несериозно, дръзко „Yes!“.
* * *
— Какво става с Дьо Лескюр, Софи?
— Мъртъв е.
— Ясно. Е, хайде всички да заемат работните си места. – Отец Лотар се обърна към Йожен-Оливие. – Одеждите са в оня ред, в който трябва да ми ги подаваш. Нататък ще ти казвам.
* * *
Добре е, че из складовите помещения се намери висока сгъваема стълба. Тя малко изостава от Негово Преподобие, той приключи своя ритуал навън поне с половин час по-рано.
* * *
Отец Лотар, вече без плювиал и бирета, за миг покри главата си с амикт*, премести го на раменете си, облече върху расото дълга ленена алба. Албата препаса с колан от грубо въже. Нашите възли също са донякъде морски, мерна се отново в главата му. Във всеки случай, и тях трябва да знаеш как да ги правиш.
[* Амикт (лат. amitus – покривало) – част от облеклото на свещенослужителите в Западната църква: малка бяла наметка, която се слага върху раменете под албата. След Втория Ватикански събор покрай богослужебните реформи в Римокатолическата църква амиктът е изваден от употреба, но се е запазил при католиците традиционалисти. – Б.ред.]
И епитрахилът, и ризата бяха черни, както е прието за меса-реквием.
* * *
София изведнъж си спомня леля си Лиза, макар да е смешно да се нарича леля момиче, по-голямо от теб само с единайсет години. Соня я наричаше просто Лиза.
Изправена върху сгъваемата стълба, София закрепваше върху колоната – накръст с широка лента сиво тиксо – поредната опаковка пластичен експлозив, не по-голям от книга. Лиза. Откъде я връхлетя сега този напълно забравен спомен! Не забравен, а изтласкан от паметта, тази неволна вина, с която нямаше сили да живее в ранната си младост.
Лиза Забелина, много по-младата сестра на майка й, тя беше запомнила преди всичко с разкошната й плитка, която стигаше до под кръста. Имаше такива светлокестеняви ситно къдрави коси, малко остри, честно казано, но за сметка на това невероятно буйни. По улиците се обръщаха след нейната плитка. Плитката беше нейният стил, плитката невероятно много разкрасяваше малко кръглото й, чипоносо лице с раздалечени сиви очи. Лиза имаше широки рамене и дълги крака, вървеше стегнато и изглеждаше спортен тип, може би покрай другото и заради склонността си към тениските и маратонките, но нито веднъж в живота си не беше влизала в час по физкултура. Тя по рождение имаше проблеми със сърцето. За свой срам, Соня, когато вече нямаше кого да попита, й зададе въпроса какви точно са били? Болнаво, късно, обградено с прекалени грижи дете, Лиза беше едновременно и по-млада, и по-стара от годините си, както често се случва. Пренебрегваща връстниците си, разкрепостена в обноските си с по-възрастните, Лиза можеше с часове да рови из Интернет, за да си изясни съдбата на някой фототипен албум на Императорското училище по Юридически науки, издаден в Париж преди деветдесет години. Възрастната София си спомняше само външните признаци на вътрешния живот на младата си леля, също както палеонтологът по костите на динозавъра трябва сам да пресъздаде облика му, обличайки ги в сухожилия и мускули. Изтърканото от четене първо издание на „Отнесени от вихъра“ с тъмнозелени корици, портрети на величествени генерали и на момче с генералско мундирче, кандилце пред икона в остъклено сандъче, което на детето много му се искаше да разпердушини. Това дете, „кръщелницата Сонка“ (всъщност, първата проява на волеви характер – дванайсетгодишното момиче беше се изхитрило тайно да кръсти едногодишната си племенница…), правеше единственото изключение във високоинтелектуалното общуване на Лиза. С племенницата си тя бе готова да си играе с часове.