* * *
— Requiem aeternam ona eis, omine… – Отец Лотар осени с кръстно знамение не себе си, както при обикновената Литургия, а камъка на олтара, благославяйки измъчващите се в оковите на смъртта – et lux eretua lueas eis. Te eet himnus, eus, in Sion, et tibi reetur votum in Jerusalem: exaui orationem meam, a te omnis aro veniet. Requiem aeternam ona eis, omine: et lux eretua lueat eis.*
[* На тях им дари, Господи, вечно упокоение: и да им свети вечната светлина. На Теб химн подобава, Боже, на Сион, и на Теб жертва на обетованието в Йерусалим ще се въздаде: моята молитва чуй, при Теб идва всякаква плът. На тях им дари, Господи, вечно упокоение: и на тях да им свети вечната светлина. (лат.) – Б.ред.]
* * *
Някъде от десетата си година нататък Соня не я влечеше чак толкова просторното, но твърде старомодно и доста тъмно жилище на Университетски булевард. Леля й се сърдеше заради екшъните и другите глупави компютърни игри, караше я да гледа ужасно дълги филми, свързани с отечествената история без всякакви замъци, рицари и турнири.
Но през страшните месеци на Сониния плен именно Лиза, изведнъж светкавично съзряла, бе застанала до обезумелия й отначало баща. Тя се превърнала в най-надеждния секретар, изпълняващ поръченията му във фирмата, докато той тичал да действа за спасяването на Соня, издирвала по телефоните нужните за преговорите във връзка със Соня хора, когато на него му се налагало да се откъсне, заради неотложни професионални задължения.
Но когато баща й, изпуснал телефонната слушалка на пода, извикал: „Лизок, Сонка са я освободили!!“, от съседната стая не последвал отговор. Лиза седяла, потънала в дълбокия диван, а устните й се усмихвали.
Научила след четири години за обстоятелствата около смъртта на леля си, Соня си блъскаше главата над неразрешимия въпрос: откъде това непоносимо чувство за вина, нали всъщност тя не е виновна, изобщо не е виновна, виновни са единствено те.
Дали пък това не беше само съжаление за непоправимото – ако беше слушала по-внимателно песните за „сините улани“ и „черните хусари“!
Но кой можеше да й каже, че след повече от петдесет години тя изведнъж ще си спомни любимата песен на леля си, ще си я спомни цялата – от първата до последната дума, че тази песен ще зазвучи в душата й, издигайки се към обречените сводове на чуждоземната готика.
Чуй стона ни, Боже Могъщи!
Загина под бойния флаг
миноносецът смел Стерегущий
далече от родния бряг.
С непретенциозните си думи и простичката си мелодия песента звучеше равномерно и мощно, като дихание на великан.
Командирът извика: „Момчета,
това ни е сетният ден!
Но Рус е с герои прочута!
За Царя си нека умрем!“
Без самата да усеща, София почти беззвучно си тананикаше, закрепвайки четвъртия пластичен експлозив.
* * *
Отец Лотар, без да се обръща, само с движение на ръката възпря Йожен-Оливие, когато той се опита да повтаря след него думите на „onfiteor“*1. Интересно защо? Той със сигурност си спомняше, че миряните също се удрят с юмрук в гърдите при думите „mea ula“*2. Ами да, трикратно. Ох! Това е само при модернистите, а иначе според канона „onfiteor“ са два – един на свещеника, един на паството. Отец Лотар завърши своя.
[*1 Изповядвам се! (лат.) – началната дума и наименованието на чина за изповядване на греховете, влиза в състава на Западната Литургия на Римския обред. – Б.ред.]
[*2 Моя е вината! (лат.) – фраза от чина за изповядване на греховете на Римската Литургия. – Б.ред.]
Йожен-Оливие излезе от положението простичко: малко помълча, приведен, и три пъти произнесе само думите, съпътстващи удрянето в гърдите. Господи, прости ми, ако можеш, не съм го направил нарочно. Mea ula, Господи!