* * *
На морската бездна във гроба
полегнаха мълком, до крак,
матросите храбри без ропот
далече от родния бряг.
Само че това ще е бездна от пламък – усмихна се накриво София, старателно въвеждайки в таймера зелените цифри.
* * *
Колко ли години тези сводове не са чували латински, неволно си помисли отец Лотар, много преди да дойдат мюсюлманите, сигурно откъм седемдесета година. Значи излизат тъкмо седемдесетина години. Колко ли са се затъжили!
* * *
И чайките щом долетяха,
с предсмъртен и жалостен глас
те „Вечная памят“ пропяха
над черния морски талаз.
* * *
ies irae, ies illa
Solvet saelum in favilla:
Teste avi um Sibilla.
Quantus tremor est futurus,
Qumo juex est venturus,
unta strite isussurus!*
[* Денят на гнева, оня ден/ века ще превърне в пепел:/ според свидетелството на Давид и Сивила. Колко велик ще е ужасът,/когато дойде Съдникът/въздаващ с твърда ръка! (лат.) – Б.ред.]
Всъщност, нали това е католическата „Вечная памят“, помисли си София, неволно прехласната от омагьосващия ритъм, в който свещеникът се движеше пред олтара. А песента продължаваше да звучи някъде, преплитайки се странно с погребалния химн.
И в бъдното ще си могъща,
Русийо, с такива чеда!
Безсмъртен, живей Стерегущий
в сърцата ни – не под вода.
* * *
Tuba, mirum sargens sonum
er seulra regionum,
oget omnes ante thronum.
Mors stuebit et natura
um resurget reatura,
Juianti resonsura.*
[* Тръбата, удивително разпространяваща звука/сред гробовете./ Всички пред престола ще събере./ Смъртта ще притихне и природата/ когато творението възкръсне/призвано да отговори на Съдника. (лат.) – Б.ред.]
Нали това е за всички, които сега падат по барикадите върху мостовете, помисли си Йожен-Оливие. Колко по-лесно е да загиваш така!
* * *
София слезе долу, когато химнът беше свършил. Какво пък, сега може да послуша Литургията. Песъчинките на минутите оттук нататък ще се отронват сами.
* * *
Колко съжаляваше Йожен-Оливие, че не разбира по слух Евангелието, то сигурно беше някое от тези, в които се говори за преминаването от смъртта към вечния живот. Но какъв късмет имат ония, които го разбират. Евангелието, а след него следва проповедта. Откъде знае това? Ами просто го знае.
Позна, отец Лотар се обърна с лице към паството. Погледна София, кимна й, разбрал причината тя да си почива, внимателно, много внимателно се вгледа в Йожен-Оливие.
— Възлюбени мои, сега няма да произнасям проповед, макар това да не е съвсем правилно. Но всичко, което можеше да се каже, ние го казахме днес, и то не с думи. Йожен-Оливие, след като ми полееш на ръцете, по-нататък ще се оправя и без министрант.
— Какво искате да кажете?!
— Това, че после ти вече можеш да си тръгваш. След измиването на ръцете – Свещеникът го гледаше в упор.
— Отец Лотар, какво говорите, нима вие нищо не разбрахте?! – тихо, да не би чувствителните към сакрално слово сводове да подхванат недостойната човешка реч, възкликна Йожен-Оливие.
— Няма изобщо да си тръгна! Тук съм по право, аз трябва да умра заедно с „Нотр Дам“. Аз съм потомствен министрант на катедралата.
— И ти днес служиш в нея. Никой не оспорва правото ти. Но днес не ти е ред да умираш.
— Но аз искам да се причестя! – Това вече той няма да посмее да ми откаже, а после ще видим.
— Не, ти още не си готов за Причастие. Ако тази Литургия беше последната на земята, щях да те причестя на своя глава. Но твоят дълг към катедралата е да се причестиш, както трябва. Може да е в други предели. Да, тук ти си министрантът. – Отец Лотар се усмихна на нещо. – Но капитан на кораба днес съм аз. Заповядвам ти да напуснеш борда.
Така е, след петнайсетина минути той вече не би могъл да се отдалечи достатъчно от стените, помисли си София.
— А пък аз съм твой командир, Левек – меко се намеси тя. – И ти заповядвам да живееш.
Весели пламъчета играеха в черните очи на София Севазмиу, светлосивият поглед на отец Лотар беше непреклонен. Осемнайсетгодишните сили на Йожен-Оливие не му достигаха, за да спори с тях двамата.
— Но кой ще се моли тогава по време на месата? – с отпаднал глас попита той. – Нали само при модернистите свещеникът е можел да служи без богомолци, така ли е, отец Лотар?
— Все някак ще се опитам аз – отговори София. – Не ме бива много, но ми се струва, че сега е дошло времето да се науча.
— Ето, всичко се подреди – отец Лотар се извърна към олтара. – Gloriatibi, omine!*