[* Слава на Теб, Господи! (лат.) – Б.ред.]
Йожен-Оливие не следеше думите, той бе изпаднал от течението на месата, плувайки в потока на своята обида, обидата за отхвърлената жертва.
Някъде по стените, от невралгичните точки на камъка, се изцеждаха електронните песъчинки на оставащото време.
Обикновените, почти аптекарски шишенца от кафяво стъкло (върху кожената калъфка на едната от тях се виждаше изображение на грозд, върху втората рисунка се беше изличила напълно…) трепереха в ръцете му. Йожен-Оливие поля от второто върху ръцете на отец Лотар.
— Това е, тръгвай! И нека Бог е с теб! – тихо прошепна свещеникът и се обърна към олтара.
Ох, колко не му се иска на момчето да остава живо, помисли си София. Нищо, приятелче, ще ти се наложи все някак да го понесеш. И без теб днес паднаха мнозина. Но все пак сторихме каквото трябваше.
— Orate, fratres…*
[* Молете се, братя… (лат.) – Б.ред.]
Като се олюляваше леко, Йожен-Оливие бавно, сякаш очакваше свещеникът да го повика обратно, вървеше към вратата. Някога тук е бил централният проход между двете редици дървени пейки, още преди модернистът Люстиже да издигне на мястото му идиотското възвишение, което на свой ред мюсюлманите бяха разрушили. Те пък на свой ред бяха застлали освободилото се място с пъстри като килим, ярки до замайване кахлени плочки. Но Йожен-Оливие вървеше не по тях, а по каменния под, между дългите пейки отляво и отдясно, твърдите пейки, върху които сега прекланяха колене десетки хора, участници в Литургията. Сред тях той различаваше познати фигури – Патрис Левек, с радостна усмивка обърнал глава към минаващия си внук, Антоан-Филип Левек, с лице на тежко болен, когото току-що го е отпуснал пристъпът на непоносима болка, Клер-Йожени Левек, изгубила при пропадането на линията „Мажино“ тримата си синове, когато бошите пробили смехотворните укрепления, останали от предходната война, Женевиев Левек, умряла на седемнайсет години от охтика, Огюст-Антоан Левек, със сюртук и висока колосана якичка, удвоил с производството на каучук семейния капитал, забогателият от вноса на шоколад Йожен Левек с напудрени коси, покровителствалият пиратството Патрис-Оливие Левек с разделена на три кичура перука…
Ето кой ще се причестява днес тук – крачката му стана по-твърда.
Малка купчинка сиви парцали, захвърлена от някого край вратата, за миг привлече вниманието му. Валери! Валери в своите дрипи, свита на земята, неподвижна. Светлите й къдрици се бяха разпилели като вълна по пода. Ръчичките, покрити с рани – бели, разперени, като ръце на порцеланова кукла. Ами, разбира се, можеше да се досети веднага! Нямаше как да е другояче – тя беше умряла, умряла заедно с катедралата! Преодолявайки вечния си страх пред момиченцето, Йожен-Оливие коленичи на пода. Без самичък да знае защо, отмести кичура, закрил личицето му. Неговата ръка, без дори да докосне челото, усети топлината му. Йожен-Оливие долепи ухо до детските гърдички, които се повдигаха, до туптящото сърце. Но тогава какво й е? Дишането й беше равномерно, много равномерно. Йожен-Оливие с лекота вдигна спящото дете на ръце и като се разбърза изведнъж, почти се затича с него към вратите. Ако отец Лотар не го беше изгонил, кой щеше да изнесе Валери от задаващия се огън?
Разтревожена от бързането му, Валери за миг отвори очи. Помътеният от съня, недоволен поглед на детето за миг се срещна с неговия. След това клепачите й отново се притвориха, момиченцето въздъхна и намести по-удобно главица върху рамото му. Никога преди Йожен-Оливие не беше виждал у Валери толкова обикновен, толкова детски поглед. Сега едно съвсем обикновено, макар и изрядно мърляво дете, спеше на ръцете му, провесило надолу слабичката си ръка. Йожен-Оливие трепна.
Мръсната ръчичка, цялата в петна от засъхнала кръв, вече не кървеше. Нямаше стигмат. Нямаше дори коричка на мястото му, само розово петънце нова кожа.
Внимателно, за да не смути съня на своя товар, Йожен-Оливие с лакът и коляно отвори тежките врати и излезе сред парижкия ярък ден, сиво-синкав, изпълнен със слънце и стрелба. Денят, в който независимо от кръвта и смъртта, както винаги бълбукаха с бистрата си вода малките улични фонтани. Денят, в който някъде наблизо беше Жана – жива, непременно жива.
Таймерите равномерно отброяваха оставащото на катедралата време.
И младият свещеник продължаваше своите молитви, а възрастната жена се вслушваше в тях, коленичила едва ли не за пръв път в живота си. Те не знаеха, макар че и двамата се питаха, дали се страхуват от това, че след броени минути техните души, изтръгнати от земната си обвивка в непредставима, но кратка мъка, ще се устремят нагоре през исполинския смерч от камъни и пламък.