февруари – октомври 2004
Москва – Париж – Кан – Москва
От автора
Петте години съществуване на тази книга е срок, който те кара да направиш първата равносметка.
Почти веднага тя заживя властно свой собствен живот. Това не е живот на победител, защото съпротивата срещу нея е твърде голяма. Но е живот на войн. А войнът винаги се сражава в строя.
Около книгата започнаха да се случват някакви необикновени събития, каквито, строго погледнато, няма като цяло в прозаичното ни и пресметливо време. Още в края на 2005-а от мен взе интервю за сръбското списание „Нин“ г-жа Любинка Милинчич, журналистка и преводачка от руски на сръбски. След няколко месеца тя ме покани да се срещнем отново в ресторанта на сръбското посолство. „По време на отпуската си пътувах до Китай – спомена тя и лукаво се усмихна. – И бях взела със себе си Вашата книга. Знаете ли, че я преведох!“
След още половин година благодарение усилията на Любинка, сръбската „Джамия“ бе издадена в Белград.
Такива неща просто не стават – толкова доброволци, без да са се наговаряли, да се впуснат да помагат за някаква си книга, да пилеят своето време, своите сили, а понякога и парите си. Всички съществуващи до момента преводи (освен пиратското издание в Турция, за което научих напълно случайно) са направени от доброволци, но с професионализъм, не всякога присъщ и на платените специалисти.
И ми се вярваше, и не ми се вярваше, че ще дойде редът на френския превод, на признанието за книгата ми в страната, вдъхновила ме да я напиша. Но и това се случи. Сега не мога да спомена името на френския „кръстник“ на моята „Джамия“, но мога и съм задължена да кажа едно нещо: френският превод стилистически значително превъзхожда оригинала. Това признават всички, които са имали възможност да ги съпоставят.
А чудесата продължаваха. Заедно с френския ми преводач стигнахме до тъжния извод: издаването на книгата във Франция е невъзможно. Реших просто да я публикувам в интернет. Но само няколко дена, след като го бях направила, се появи младият и решителен Жан Робен, който каза: „Аз ще издам тази книга“.
Прекрасният пролетен ден, навечерието на Великден. Залата на културния център недалеч от Люксембургската градина, претъпкана до крайност. Изящната парижанка, госпожа Делкамбр, автор на предговора, специалист по ислямистика, която произнася слово.
„Вие разбирате ли колко добре ни познава тя? – възкликна г-жа Делкамбр. – Тя познава и обича дори детските ни песни!“
И досега ми присяда буца на гърлото, когато си спомня как г-жа Делкамбр внезапно, махнала повелително с ръка с опъната върху нея ръкавица, пропява:
Мелничарю, напразно спиш!
Мелницата прекалено силно мели!
Мелничарю, напразно спиш!
Мелницата е много бърза!
И залата подхваща:
Мелницата, мелницата
силно мели!
Мелницата, мелницата
е толкова бърза!
Дори не католически химн, което все пак би могло да се очаква… Пълната зала със зрели хора в центъра на Париж пее детска песничка. Пее я заради руската писателка. А пък аз седя и плача, без да се мъча да скривам сълзите си. Заради такива минути живее писателят.
Какво, че възможностите на издателство „Татами“ са твърде скромни, какво, че големите средства за масова информация ще игнорират и занапред книгата ми – това не е важно. Вече никой не може да ме задраска от френската литература. Тази страна поиска да чуя болката й и ме припозна за своя.
Много радост, много тъга…
Голяма мъка ми причини моята не-среща с Ориана Фалачи. С неистовата в своята безкрайна честност Ориана, послужила до голяма степен за прототип на моята София. Научила за това, Ориана ми писа, уви, по електронната поща. Редове, написани от ръката й, скъпи на паметта ми, за жалост не притежавам. Но нали самите думи са по-важни от автографа, имам какво да пазя. Ориана ми пишеше, че ракът вече не й позволява да напуска Ню Йорк, но ако случайно се озова в САЩ, ще се радва да се видим. Побързах да й отговоря, че да се озова в САЩ случайно няма никакъв начин, но ако тя поиска, ще пристигна специално. Уви, вече беше късно за всичко това. Следващите писма вече ми пишеха сътрудници от нейния център, а скоро Ориана напусна този свят. А нейното писмо (единственото) до мен завършваше с думите: „Не се предавайте. Аз не се предавам.“
Още една трагична колизия. На шумната премиера на книгата ми, организирана от ВВЦ (Всероссийский выставочный центр, т.е. Всеруски изложбен център), дойде мисионерът отец Даниил Сисоев, беше дошъл да ме подкрепи. Този вече далечен ден сложи начало на познанството ми с отец Даниил, както е известно – успешен проповедник сред мюсюлманите. Неведнъж сме спорили с него, пък и не познавам човек, който да се е съгласявал във всичко с този може би твърде рязък в преценките си, но безкрайно принципен млад свещеник. Не са малко днес духовните лица, които участват в политически игри, приспособявайки се към даденостите на злободневието. Но отец Даниил изхождаше от твърде неудобния за православните политици факт, че Константинополският събор от 1180 г.е постановил: „Бог на свещеното писание не е богът на Мохамед.“ А постановленията на Съборите за християнина са неоспорими и неотменими. Неудобна истина при нашата светскост и толерантност, но истина. Не може едновременно да си и привърженик на концепцията за толерантност, и да си останеш християнин. Всеки прави избора си сам.