Готовността да даде живота си в името на своите убеждения винаги се е усещала в отец Даниил. И в дните, когато пиша тези редове, в неговата енория отбелязаха една година от мъченическата му смърт. Бил е убит в храма по време на богослужение. Излишно е да се споменава защо и от кого – всичко е пределно ясно и престъплението е разкрито.
Обвиняваха ме във всички възможни грехове. Бях готова затова – такава е винаги участта на хората, посегнали върху основополагащи обществени стереотипи. А т.нар. толерантност и мултикултурност до ден-днешен си остава именно такъв стереотип. Преди всичко, защото концепцията за толерантността и мултикултурността някога е била създадена от хора, изпълнени с най-благовидни убеждения. Да си припомним, че тя се е зародила в Европа, изплашена почти до смърт, че в нея е могъл да се породи националсоциализмът, Европа, опитваща се отчаяно да отговори на въпроса как е могло да се случи подобно нещо? И какво да се направи, та то да не се повтори?
Но добродетелта, доведена до абсурд, се превръща в порок. Опитвайки се да не обиди никого, Европа загуби собствената си жизнеспособност, оказа се безпомощна пред експанзията на новото варварство. Днес, когато крахът на мултикултурализма е признат от канцлера на Германия Ангела Меркел, на моите опоненти им е много по-трудно да ме изкарат „нацистка“ и „расистка“.
Признато е съществуването на цивилизационна заплаха.
Аз останах себе си, промени се политическият пейзаж.
Прекрасно си давам сметка до каква степен е остра писателската и човешката ми позиция. Но за да може обществото да е уравновесено, някой трябва да балансира на самия ръб, надмогвайки потоците кал, лъжи, обвинения и заплахи. Не отричам компромиса изобщо. Отричам го за себе си. Ако всички единодушно проявим склонност към компромис, ще стигнем не до него, а до капитулация.
Книгата ми бе написана, когато капитулацията изглеждаше неизбежна. Тя е вик на отчаяние, вик на болка. Този вик беше чут, но не напълно. Нека продължава да звучи.