Йожен-Оливие я последва и се наведе над сандъка. Той се отместваше трудно, сякаш инструментите в него бяха чугунени.
— Аз съм Йожен-Оливие – каза той, без да вдига глава.
— А аз съм Жана.
Никога в живота си Йожен-Оливие не бе виждал с очите си момиче, което да се казва Жана. Баща му беше му разказвал, че в края на XX век това име, популярно в продължение на столетия, почти изчезнало. Гражданите, чийто брой се увеличавал, започнали да го третират като прекалено „селско“, простонародно. На свой ред селяните се надпреварвали да покажат на гражданите, че и те не са вчерашни, че могат не по-зле от тях да кръстят дъщерите си Рене или, да речем, Леони. „Да бяхме разбрали още тогава, че нещо лошо се случва с Франция, щом девойките й не се казват Жани! – казваше баща му. – Ако ни се беше родило момиче, непременно щяхме да го кръстим така. Но за зла участ ти нямаш сестри.“
— Какво рядко срещано име имаш! – каза Йожен-Оливие.
Те се спогледаха и се засмяха, като почти се удариха челата, надвесени над грубо одяланите дъски. Сандъкът изведнъж се отмести встрани.
Стълбата, водеща началото си от замаскирания отвор, изобщо не приличаше на обикновените дървени стълби в парижките къщи. Сглобена от лек метал, тя поразяваше с някакво допотопно изящество. Макар да беше само стълба, тя таеше нечия мисъл, отдавна излиняла, вече неразбираема и никому нужна. Защо бяха пробити симетрични дупчици в завинтените върху стоманената ос квадратчета на стъпалата, защо ту се разширяваха, ту се стесняваха перилата?
Жана и Йожен-Оливие стояха в правоъгълника, осветен от противната светлина на луминесцентната лампа. След натискане на някакво копче стоманените плоскости се плъзнаха встрани като врати на асансьор. Зад тях се оказа, че има малко пространство и още едни подвижни врати. И чак след тях започваше дълъг крив коридор.
Не, това подземно убежище не приличаше нито на канализационна шахта, нито на изоставено отклонение на метрото, които обикновено бяха мокри и тъмни, гъмжащи от плъхове. Още по-малко то приличаше на подземен тунел от едно време (доста такива имаше под Париж), тунел, отвеждащ към крипта или осуарий*. Гладък керамичен под с вишневочервен цвят, гладки стени, може би от бетон, боядисани със сива блажна боя. Мъждива редица крушки на тавана, която сякаш бе гръбнакът на този криволичещ коридор. Метални врати, здраво залостени в мощните си каси.
[* Осуарий (от лат. os, ossis – кост) – костница. – Бел.ред.]
— Никога ли не си бил на подобно място? – В гласа на Жана прозвуча снизходителна хвалба, като че ли тя самата беше построила това подземно съоръжение или поне го владееше от три поколения насам. – Бива си го, нали?
— Дори прекалено си го бива. – Йожен-Оливие не можа да скрие смайването си, за удоволствие на Жана. – Какво е това?
— Бомбоубежище. Много е старо, почти на сто години.
— От Втората световна ли? От времето на Хитлер? – Йожен-Оливие обичаше понякога да блесне с историческите си познания.
— Не, от двайсетина години по-късно.
— Че от какви бомби са се криели тогава? – Май не биваше да избързва с историческата си осведоменост. Сега му беше двойно по-неприятно да изглежда като профан.
— От никакви. – Жана вървеше напред, походката й бе стремителна. – Просто ужасно са се страхували от атомна война. Тогава мнозина направили такива скривалища за всеки случай. И ето – дошло време да влязат в употреба. Тук има няколко входа от различни места, сигурно обитателите на всички апартаменти в сградата са се обединили, поне десет семейства.
Коридорът завършваше с друга метална врата. Овално закръглена, с все същата претенция за „красота“. Пред вратата върху табуретка бе сложена бяла пластмасова паничка с вода.
— Водата пък за какво е?
— Ами, ако тук се въдят риби? – Жана се развесели от собствената си детска шега, която й се стори доста остроумна, защото се изкиска няколко пъти. – Както и да е, да вървим при другите.
Вратата напълно изолираше звука. Когато се отвори, Йожен-Оливие чу сдържаното бучене на десетки гласове. Огромната стая с подредени в нея столове и пейки бе препълнена с хора. Някои седяха с книги в ръце, други, скупчени на малки групички, тихо разговаряха помежду си. Висок старец с напълно побелели коси, хванати на опашчица, приличащ на някой велможа от XVIII век, приветливо кимна на Жана и спътника й. В бомбоубежището имаше доста възрастни хора. За изненада на Йожен-Оливие сред възрастните се виждаха и деца на не повече от годинка. Децата се държаха учудващо кротко, по-скоро нормално. Те по нищо не приличаха на децата от мюсюлманските улици. Момченце на около три годинки, седнало на пода, задълбочено се залисваше с простичка играчка – нанизани на връвчица сини мъниста с различна големина. Дрехите на жените пренебрегваха дори високите яки, закриващи изцяло врата. По-възрастните жени очевидно предпочитаха блузи с обърнати яки, младите – ризи и тениски от момчешки тип, нали се намираха по-лесно.