Малкото момченце продължаваше да прехвърля своите мъниста, но как Йожен-Оливие не беше забелязал сред тях малкото кръстче?
Всичко му изглеждаше по-различно. Няколкото изображения, окачени по стените, представяха етапите от Христовия път. На особена кукичка висеше сребристата кандилница, която днес така и нямаше да потрябва. Олтарната част, лишена от естественото си възвишение, поради непригодността на помещението, бе отделена със символична оградка – отдясно и отляво имаше по две стълбчета върху поставки, а всяка двойка бе свързана с въженце.
А какво носеше само на главата си свещеникът! Подобно нещо не бяха слагали дори в средата на миналия век, такова чудо дори льофевристите не бяха носили, ако се съди по снимките. Черна шапчица – квадратна като кутийка, от всеки ъгъл започва твърдо окръглено „ушенце“. Ъглите са четири, а ушенцата само три, единият ъгъл е свободен, върху него пада пискюл от черни вълнени конци*.
[* Тук е дадено описание на т.нар. бирета – шапка, използвана от католическото духовенство (напомняща православната скуфия), почти изцяло излязла от употреба в съвременната Римокатолическа църква. – Бел.ред.]
От време на време свещеникът сваляше шапчицата, притискаше я до гърдите си, свеждаше глава, после пак я слагаше.
В молитвената тишина се чуваше как постепенно утихват сподавените ридания.
Колко ли беше продължило това мълчание, изпълнено за всички, освен Йожен-Оливие, с някакви задължения, с някаква работа? Най-накрая свещеникът стана.
— Той, мосю Симулен, много обичаше да се занимава с дърводелство – каза Жана, без да се обръща към някого определено.
— Във фермата им всичко беше изработено от него – и вратите, и мебелите, правеше ги от дъб.
— А най-трудното беше да намери дърво! – усмихна се дългокосият старец. – Мебелните работилници вече от сто години правят дори и най-скъпите предмети от млад дъб. Когато изсъхнат, такива мебели се напукват. Затова Симулен купуваше повредени, вече негодни бъчви за сайдер, после изправяше дъските като ги накисваше… Затова пък се хвалеше, че онова, което ще направи от такъв материал, щяло да издържи стотици години. Имаше си цяла философия. Казваше, че дървото, от което майсторят нещо, не умирало с отсичането, а се сдобивало с нов живот, също като човека след физическата му смърт.
— А колко мразеше лака за мебели! – допълни друг мъж. – Помня го как казваше, че дървото също трябва да диша, ами ако взема сега да ви покрия вас с лак, след една седмица ще ви погреба!
Разговорът изведнъж секна.
— Забраних на Жак Льо Дифар и на младия Том Бурдел дори да опитват да се промъкнат до гробищния ров – остро каза свещеникът.
— Стига ни за днес една жертва.
— И сте прав, Ваше Преподобие. Предишният опит беше несполучлив и загубихме още трима.
Свещеникът още бе заобиколен от хора, но събралите се започваха лека-полека да се разотиват. Всеки, който си тръгваше, коленичеше пред свещеника, измолвайки благословия, както някога в ония далечни времена.
— Beneiat te omniotens eus*…
[* Да те благослови Всемогъщият Бог. (лат.) – Бел.ред.]
Латински! Истински латински език, който според роднините е знаел дядо Патрис, но го знаел само за себе си, така й не успял да научи докрай баща му…
— Кои са всички тези хора? – шепнешком попита Йожен-Оливие.
— Нито веднъж ли не си ги срещал? Нали имаме общи убежища? По-точно, това убежище е тяхно, но ни пускат и нас, за да се крием в него. Е, понякога и те се крият при нас. Но те не се бият със сарацините, само отслужват Литургия.
— Ами да, я виж колко старци има сред тях, не стават за битки.
— Ти не разбираш, те просто не искат. Те вярват, че вече няма да се повторят времената на Кръстоносните походи, че на земята вече няма да има нищо добро. Ами, не знам как да ти го обясня, ако не си чувал за Свършека на дните. Те искат, докато все още са живи поне няколко души християни, да има и меса. В Париж има три общини. Християните са тръгнали от катакомбите и пак там са се върнали.
— А къде живеят всички те?
— То се знае, че в гетото.
Йожен-Оливие потръпна. Той често посещаваше всяко едно от петте големи гета, където живееха французите, които не са приели исляма. Страшен и безизходен е този живот зад бодлива тел, но мнозина го приемаха, намирайки, че е приемлива цена срещу правото да останат самите себе си. Жестока бедност и теснотия, за най-малкото провинение – смърт от ръката на всеки полицай, приравняващ „езичника“ към куче. Колко весело е обаче да плюеш на провикванията на мюезините, докато отпиваш от кафето си, приседнал край масичката на някое улично кафене. Внасянето на вино криеше смъртна опасност. Жените излизаха от къщи, увили с шал главите и шиите си, защото жена с непокрита глава можеше да бъде пребита до смърт от полицаите. Но все пак лицата са им открити! Жителите на гетата си оставаха французи, образоваха децата си с малкото оцелели книги: всеки комикс с Астерикс, всяка серия за слончето Бабар се предаваха от семейство на семейство, докато все още можеше да се различи нещо върху протритите им страници. Периодично в гетата се извършваха обиски. След това оскъдните лични библиотеки забележимо намаляваха. Но много по-лошо беше друго. Понякога случайно или по някакви техни си съображения, това оставаше неясно, благочестивата стража изведнъж се лепваше за някое определено семейство. В дома им започваше да идва често имамът или някой от натрапчивите му млади помощници. Бе страшно да гледаш напрегнатите, вкаменени лица на тези хора. И те самите, и всички край тях знаеха, че ще минат три месеца и някоя сутрин съседите ще видят или камионетка, откарваща новите правоверни в мюсюлманските квартали, или къщата им ще е със заковани капаци и широко зейнала врата. На прага на опразнените жилища младежите рискуваха да палят свещи.