Но да има сред жителите на гетата тайни вярващи!
— И откъде са се взели? Нали папата разпусна църквата!
— Той не е имал право нищо да разпуска. Знаеш ли, имало е и такива, които още преди нещата да се объркат, са станали разколници начело с Монсеньор Марсел Льофевр. Тъкмо те са слезли в катакомбите.
— Защо непрекъснато казваш „те“? Нима ти не си от същата общност?
— Аз съм от Маки*. – Жана сърдито прехапа малката си долна устна с цвят на ягоди. – Не съм от тази общност. И не ме питай нищо повече, става ли?
[* Маки – първоначално корсиканска дума, означаваща „шумак“, „гъсталак“. Да станеш „маки“, е значело да се криеш от властите. По време на Втората световна война така се е наричало партизанското движение. Оттук води произхода си вече чисто френската дума макисар. Не е чудно, че след трийсетина години тези славни думи отново изплуват в паметта на хората. – Бел.ред.]
Е, щом не трябва да пита – няма да пита. Но ако Жана е също от армията на Съпротивата, значи ще се срещнат пак. Как да й предложи да излязат на среща някой път? Може да му се присмее. По-лесно ще му е да хвърли във въздуха още няколко кадии! Колко е хубаво, че не трябва нищо да й предлага, защото със сигурност ще се срещнат отново! А освен това ще трябва да прекара тук не по-малко от едно денонощие! Ами тя?
— Да отидем при отец Лотар. – Жана вече бе станала, без да се съмнява, че Йожен-Оливие ще я последва.
Интересно име, Лотар! В прихлупеното подземие направо се размириса на хералдични лилии! Колкото и да снобееха в семейство Левек, чак дотам не бяха стигали. Обаче на Йожен-Оливие не му се искаше да беседва със свещеника, дори той да се казваше просто отец Пиер! Но какво да се прави, тук го бяха изпратили по работа, а свещеникът е най-главният. Да, ще му покаже, че всичко е на работно ниво, а духовните материи изобщо не го засягат.
Междувременно Жана, крадешком погледна към госта си, сякаш й доставяше удоволствие да го шокира, подгъна едното си коляно и сведе глава.
— Jube, omne, beneiere!*
[* Благоволете, господине, да ме благословите! (лат.) – Бел.ред.]
— Здравей, малката ми Жана! – Устните на свещеника се усмихваха, но в погледа му се четеше болка. – Beneiat te omniotens eus…
— Отец Лотар, това е Йожен-Оливие, той е от Съпротивата. – Жана вече отупваше джинсите си. – Той ще изчака при нас, докато му донесат новите документи от Коломб.
— Спомням си, Жана. – Отец Лотар не можеше да гледа момичето, без да се усмихва, впрочем, усмивката му беше добродушно-насмешлива. Той се обърна към Йожен-Оливие. – Мисля, че тази сутрин за вас не е била от леките.
— Затова пък, както изглежда, сега ще имам късмет да си отпочина цяло денонощие дори по-добре, отколкото на Лазурния бряг. – Йожен-Оливие изпита радост, че не се поддаде на съблазънта да спомене уж небрежно – за мен това си беше фасулска работа. Би прозвучало твърде евтино, а този свещеник с проницателен, прекалено изучаващ поглед веднага щеше да усети фалша. Нямаше да го покаже, но щеше да го забележи със сигурност.
— Виждам, че сте тук за пръв път. – Отец Лотар оглеждаше Йожен-Оливие внимателно, но без да го крие, явно осъзнаващ правото си да изучава някого с поглед. – Странно място, нали? Тук всичко е от времето, когато хората са смятали религията за безобидна, старомодна прищявка и то само защото са успели да завъртят около грешната ни планета няколко кучета и маймуни. Те са мислели за бъдещето като време на някакъв немислим разцвет на всички науки, на всички форми на разум. Чел съм книги от онова време. Единственото, което в никакъв случай не би могло да мине през ума на тогавашните почитатели на прогреса, е нашето настояще. И вече съвсем не би им хрумнало на кого и за какво ще послужат техните подземия.