— Аз не вярвам в Бог – Йожен-Оливие погледна свещеника право в очите. – Нима Той би могъл да допусне… Да допусне те да напълнят „Нотр Дам“ с легени, в които да си мият краката?
— А нима Той е допуснал това? – възрази отец Лотар – Допуснали сме го ние, по-точно, допуснали са го нашите предци, и то от момента, в който са започнали да се отнасят към „Нотр Дам“ не като към място на Престола Божи, а като към паметник на архитектурата. През целия XX век те не са правели нищо друго, освен да допускат и да допускат*, да отстъпват по късче, по педя… Впрочем, като заговорихме за предците… Вашите трябва да са с корени от Нормандия, обзалагам се, че е така.
[* Само два примера за правотата на отец Лотар. През пролетта на 2004 г. Католическата църква на Германия сама организирала в Музея на епископството на град Майнц изложба, наречена „Свещени войни няма“, предлагайки на посетителите да „погледнат критично“ към „безславните деяния“ на кръстоносците. Кощунственото твърдение, че обреклите себе си на нечовешки тегоби в Святата земя рицари са били тласкани по пътя не от вярата, а от „жаждата за власт и обогатяване“, изразил при откриването й кардинал Карл Леман. Как другояче може да бъде наречено това оплюване на гробовете, освен предателство към християнството? Вероятно, за да се докара пред влиятелната мюсюлманска диаспора в Германия, кардиналът специално подчертал, че „тази експозиция ще сложи началото на нови контакти между исляма и Европа“. През същата година в Испания по инициатива на църковния капитул от катедралната църква на Галиция – „Сантяго де Компостела“ – е прибрана статуята на Сант Яго Матаморос (Мавроубиеца). Свети Яков на бял кон, вдигнат на задните си крака, сече с меч главите на маври с тюрбани. Под копитата на коня се въргалят бездиханни тела на маври. По мнението на капитула, скулптурата „може да засегне чувствата на мюсюлманите, също посещаващи храма, който е известен архитектурен паметник“. За всички подобни случаи е характерна играта на отстъпки – онова, което би могло да подразни мюсюлманите, се премахва още преди те да са започнали да настояват за него. Трябва да се отдаде дължимото на католиците – играта на отстъпки е била водена не само в полза на мюсюлманите, но пък те, мюсюлманите, са успели да оберат всички награди. Няма как да не си спомним ликвидирането на мощите на младенеца Симон Трентски, за да не се „оскърбяват“ юдеите. Когато религията се превърне от откровение свише в културно наследство, започва рефлексия, озъртане – да не би да настъпим някого по мазола. Всичко, което казва отец Лотар, е вярно – променило се е възприемането, а оттам като следствие – и отношението. – Б.ред.]
— Може, не помня със сигурност. – Не би могло да се каже, че въпросът за нормандските корени кой знае колко вълнуваше сега Йожен-Оливие. Но беше ясно, че свещеникът бяга от спора. – Ние много отдавна живеем във Версай, тоест живели сме във Версай.
— Обзалагам се, че съм прав. Вие дори си приличате с Жана, по горната част на лицето. – Отец Лотар отмести поглед към момичето.
— А пък по-голяма нормандка от Жана направо не можеш и специално да измислиш. Като малък съм виждал портрета на Шарлот Корде, нарисуван трийсетина години след гибелта й. Безлична красота, според мен, сякаш няма никакво отношение към оригинала. Докато понякога ми е приятно да мисля, когато гледам Жана, че пред мен е живият портрет на истинската Шарлот. И вероятността е голяма. Нали Шарлот е била канско момиче. А и досега в Кан има стотици, които приличат на Жана.
— Ужас! Стотици момичета с рядка косица и къси крачета? – веднага откликна Жана.
— А ти би ли се съгласила да смениш приликата си с Шарлот Корде срещу приликата с Мис Вселена 2023 година? – парира я свещеникът.
— Ама и вие сте един, Ваше Преподобие! – По доволното лице на Жана си личеше, че подобни наддумвания отдавна са им станали навик. – Коя точно е Мис Вселена – най-високоплатената манекенка на годината ли?
— А, не, просто победителка в конкурса по красота. В такива конкурси са вземали участие не само манекенки, а и студентки, и фризьорки, и библиотекарки, дори офицери от полицията се е случвало да има – въздъхна отец Лотар. – Всеки път се чувствам старец, когато открия за пореден път колко малко знаете за стария свят.