— За какви „задници“ говореше тя?
— Някога виждал ли си намаз?
— Е…
— И отгоре на всичко питаш. Какво им се вижда най-вече?
Йожен-Оливие прихна от смях.
— Ами да… Нали е мъничка. Каквото вижда, това казва. Знаеш ли колко се страхуват те от нея? Тя обикаля целия Париж, заканва им се с юмручета и им тропа с крак… А най-много обича „Парижката Света Богородица“.
— „Нотр Дам“ ли? – Йожен-Оливие неволно се изуми от съвпадението, та нали през целия днешен ден „Нотр Дам“ не му излизаше от главата, мъчително му напомняше за себе си.
— Ами да, точно нея Валери нарича къщата на Божията Майка. От нея моли те да бъдат изгонени. Тя често обикаля около църквата и непрекъснато плаче, плаче затова, че сега е джамия.
— Твоят дядо е бил добър. Той е в рая. А ти, ти ще ги изгониш ли? – Валери, която почти се бе приближила до Йожен-Оливие, изведнъж се обърна и тръгна към вратата.
Мелничарю, напразно спиш!
Мелницата прекалено силно мели!
Мелничарю, напразно спиш!
Мелницата е много бърза!
Тихичко си тананикаше тя с някакво немислимо сребърно, немислимо чисто, немислимо неземно гласче.
Мелницата, мелницата
силно мели!
Мелницата, мелницата
толкова бърза!
Фигурката-статуетка, облечена в дрипи, се изниза през вратата. Но преди това момиченцето се обърна, още веднъж погледна Йожен-Оливие и строго му се закани с пръст.
— Не знам нищо за дядо ти, но нали сега ти самият разбираш защо всички се страхуват от нея? – Жана гледаше след Валери със своите не много големи, но кадифеносиви, засенчени с дълги черни мигли очи и от тези очи по бузите й тихо се стичаха няколко прозрачни сълзи. Тя като че ли не забелязваше, че плаче. – Никой не знае откъде се е взела, къде се е дянало семейството й. Тя дори и през зимата ходи боса, спи по улиците. По-добре е изобщо да не й се предлагат обувки или топли дрехи. Понякога успявам да я поизмия или поне да я среша, но трябва да е в особено добро настроение. Изобщо нямам представа какво яде. Според мен, понякога по цяла седмица не слага нищо в уста освен Светото Причастие. Впрочем, много обича да гризе залчета нафора, отец Лотар винаги й оставя повечко от тях.
— Казах на твоя отец Лотар, че не вярвам в Бог, а той нарочно смени темата – върна се Йожен-Оливие към мисълта си.
— Той е хитър човек, предупреждавам те отсега.
— Ами ти… ти вярваш ли?
— Разбира се – каза учудено Жана. – Да не съм някаква глупачка?
— Е, много ти благодаря. Ами тогава защо се биеш срещу тях, вместо да си седиш и да се молиш? – подкачи я Йожен-Оливие.
— Нали те помолих да не разпитваш! – Жана с досада стисна юмрук. – Е, от мен да мине, настъпи ме по болното място. По много болното. Във времето на Кръстоносните походи щях да си живея добре, а до Свършека на дните очевидно още не съм дорасла душевно. Или не ми достига кураж, не знам. Да, няма защо да се смееш – да се молиш и да чакаш кога ще те убият, за това се изисква много повече кураж, отколкото, за да се биеш.
— Разбирам – Йожен-Оливие наистина разбираше, макар че само преди час дори не би могъл да си представи нещо подобно.
* * *
Междувременно София най-после извади кутията с грубо отпечатана върху капака й част от карта, измъкна от нея цигара, по навик сплеска с пръсти картонения й мундщук.
— Горкото момиче – каза тя, докато издухваше дима.
— Да, момичето е много нещастно – отзова се отец Лотар – Само че аз говоря не за малкото момиче, а за по-голямото. Валери стои над човешките ни представи, на нея са й достъпни утехи, които не можем дори да проумеем. Тя е цялостна натура, цялостно е дори страданието й. А Жана Сентвил я разкъсват на две сърцето и душата й – също като коне с еднаква сила.
— За вас това за различни неща, доколкото си спомням. За мен не са.
— Така ли е, Софи? А не забравяте ли какво се заканвахте наскоро?
— Разбира се, че не съм забравила. Аз наистина искам да ви разкажа някои неща, отче. Може би дори тази вечер. Удобно ли ще ви е?
— Някъде към полунощ – да. Сега трябва да вървя в гетото при един умиращ. Бог знае колко време ще прекарам там. Но ще ви чакам непременно.
* * *
В същото време Жана вече тичаше по коридора и теглеше госта след себе си. Пред поредната овална врата от метал тя се спря и натисна някакво копче.
— Е, това е килията за гости. В нея често отсядат монаси, които не са оттук.
Миниатюрната стаичка приличаше повече на корабна каюта, както ги показваха в старите филми. Липсваше само илюминатор. Но таванът направо те прихлупваше, а леглото бе закрепено за стената. Жана бутна веднъж-два пъти вратичките на вградения гардероб, за да покаже празния рафт за дрехи и полиците, върху които бяха подредени сгънати одеяла и няколко книги. Зад матово стъкло в ъгъла се виждаше малка душкабина. Освен стъклена масичка на единствен извит метален крак, нямаше нищо друго в стаята. Йожен-Оливие не се учуди на малкото дървено кръстче върху стената, украсено със забодени зад него сухи кипарисови клончета.