[* АОК (алб. – Ushtria Çlirimtare e Kosovës или UÇK) – Армия за освобождение на Косово; терористична организация на етническите албанци в Косово, борили са се за отделяне и независимост на Косово от Федерална република Югославия през последното десетилетие на XX век. Извършвали са терористични атаки срещу сърби, цигани и хървати. – Бел.ред.]
Храмове, оцелели почти десет века, се превърнаха в руини под вашите бомби. Както и да е, тези светини не бяха ваши. Но по какво се различавахте от афганистанските талибани, взривили скалните статуи?
Милошевич неведнъж беше предавал сърбите, а после сърбите предадоха Милошевич. XX век бе неблагороден век. На нашите родители, уморени да противостоят на целия Запад, Милошевич им се стори онази лапа, която могат да отхапят, за да се измъкнат от капана. Смешно.
Та нали на вашите собствени, толкова цивилизовани мюсюлмани им трябваше Косово като пътен възел за наркотрафика. Ставаше дума за прекалено големи пари, та да имат сърбите някакъв шанс.
И в центъра на европейската наркотърговия, в Косово, настъпи спокойствие. Когато и последният сърбин беше прогонен или заклан, когато и последният православен храм беше разрушен и осквернен. И миротворците бяха изтеглени, защото вече нямаше нужда от тях.
А отровата бълбукаше в котела, мръсната пяна се надигаше, докато най-накрая не преля. И Буяновац, Прешево, Медведже споделиха съдбата на Косово.
А сърбите ги изтласкваха все повече и повече. И когато Белград стана столица на Велика Албания, Евросъюза го хвана страх. И продължаваше да дава от страх онова, което преди даваше от глупост.
Нека сега парижанките ходят с фереджета, щом техните баби са въздишали над кадрите с рози над гробовете на косоварите.
Слободан Вукович беше на петдесет години, но събитията от ранното си детство той помнеше с неправдоподобна яснота.
Помнеше къщата, приличаща отвън на недообелено великденско яйчице: прясно варосана, с кафяво-червеникав керемиден покрив. Вътрешните й стени бяха боядисани в топъл теракотен цвят. Застлан с керамични плочки под, излъскан до блясък, скърцащи дървени стълби. Като се държеше за долната част на парапетите им, двегодишното момченце изпълзяваше по стълбите към камината, където майка му вече редеше коледните бъдници. Те трябваше да се посипят с бяло брашно, да се полеят с вино.
Това беше последната Коледа в родната къща в Прищина. Великден, който дойде след нея, също го празнуваха все още вкъщи, но това беше твърде безрадостен военен Великден. Войната. Ако може да се нарече война падащите от небето бомби, вездесъщото присъствие на безнаказаност, невидим, недосегаем враг. Имаше и други врагове – наоколо, тържествуващи, сигурни, че сега не може да не дойде денят, в който в Косово да няма повече междуетнически конфликти. И той ще настъпи, когато и последният сърбин го напусне с краката напред. Той не знаеше със сигурност къде и кога детските му очи бяха зърнали запомнената до най-малките подробности картина: монахини с червени ореоли от собствената си кръв, всяка – с прерязано гърло, върху спечената земя – парчета от натрошени икони, разбитата врата на храма… Толкова ли е важно кога и къде? Имаше толкова много такива мъченици, такива храмове! Бягството от Косово в Белград – когато беше на три годинки, майка му четеше молитви часове наред, притиснала детето до себе си, обхваната от безумен страх, докато старата малолитражка се друсаше по разнебитения военен път…
Вече не толкова страшната, но още по-безнадеждна емиграция от Белград. Напускането на Белград. Напускането на Сърбия.
След това юношеството му в Белград на Амур, чисто нов град, поникнал нависоко като гъба след дъжд. Кой ли могъщ ум бе измислил този план – да се предостави на триста хиляди оцелели сърби автономия близо до границите на Китай? Някои казваха тогава, а и по-късно, че Русия просто е решила да извади горещите кестени от огъня с чужди ръце, но Слободан никога не е смятал така. На демобилизирания военен му е трудно да се приспособи към цивилния живот, това всеки го знае, но колцина разбират, че не по-лесно е на един демобилизиран народ? Кръвта не изстива веднага. Напрежението от съседството, заредено с агресия, бе изиграло положителна роля. Нали в руската история вече е имало казаци? А изобщо не са възниквали сериозни гранични епизоди. Което, впрочем, също е разбираемо.
Такова юношество не го разнежи. И все пак мнозина от връстниците му, съзрявайки, влизаха в коловоза на мирното, макар и „казашко“ съзидание, създаваха семейства, започваха да отглеждат първото поколение сърби, родени извън Сърбия. Слободан не можа. Деветнайсетгодишен хлапак, той пристигна (именно пристигна, а не долетя, самолетният билет от Амур не му беше по джоба) в Москва. Тогава сръбските младежи ги освобождаваха от военна служба, къде по-читав заместител бяха редовните местни лагери за момчета от шестнайсет до двайсет и пет, по един месец в годината. Младият Слобо имаше зад гърба си разряд по стрелба, приличен брой скокове с парашут, шофьорска книжка и свидетелство за правоуправление на самолет, познания на сапьор. Освен това притежаваше враснало в плътта и кръвта му, подобно на мръсотия, която не може да се изтърка, познаване на мюсюлманите – генетично, детинско, жадно всмукано във всяка пора и фибра от разказите на старците, прочетено от книгите. Той копнееше само за едно – да се върне в Косово.