— У вас е красиво.
— Харесва ли ви? – Анне светна от радостна изненада. – Току-що се преместих в този апартамент.
Като седна в плетеното кресло, момичето веднага извади от джоба на якето си таблет. Имаше някаква странна неловкост в начина, по който тя го държеше в лявата си ръка.
— Сигурно няма да откажете едно кафе?
— Благодаря, може би по-късно. – Едва сега Анне обърна внимание наспецифичния глас на момичето – звънлив и същевременно някак дрезгав.
Изведнъж й се отщя да показва новото си жилище. Нещо странно имаше в това момиче, което междувременно стриктно вкарваше в своя таблет информация за възрастта, пола, семейното положение, професионалните занимания, любимите видове спорт – ски, спортна стрелба. Както и да е, дано това не продължи твърде дълго.
— Интересува ни мнението на коренните жители на Естония от различни възрастови групи и с различно имуществено състояние по отношение на проблема на така нареченото рускоезично население. Какви начини за разрешаването му виждате Вие лично?
Ето каква била работата, ще се наложи да си отваря очите и ушите. Да внимава много за политическата коректност на изразите, но да отговаря по същество. Староевропейците не бива да имат никакви илюзии в тази насока.
— За жалост, виждам само едно решение – изтласкване на рускоезичните в Русия. Нека да си прибере своите хора!
— Но защо сред вас, естонците, има толкова малко привърженици на асимилацията, макар и постепенна, на руското население?
— За огромно огорчение на всички естонци, включително и мое, съществува неразбиране между Балтия и другите страни на ЕС. Уви, нас, естонците, ни разбират само латвийците, събратята ни по нещастие, дори литовците показват прекалено къса историческа памет. Въпросът за руснаците е много специфичен въпрос. Историческата вина на руските окупатори пред естонския народ е твърде голяма, за да може да се забрави. Та нали ние по природа сме гостоприемен, сърдечен народ. Нима не даваме подслон на множество имигранти мюсюлмани?
Опитай се да не им го дадеш. Такъв вой ще се надигне в ЕС. Но това, разбира се, не бива да го казва.
Момичето внимателно слушаше Анне, но нещо не беше наред. Какво точно?!
— Ние се радваме на всеки, който не ни е причинявал зло. Но колкото и да се опитват руснаците, а такива има, да забравят своя език и да се приспособят към нашите изисквания за битова култура, нима ние можем да забравим как в средата на миналия век те ни натрапиха кървавия комунистически режим?
Този номер винаги минаваше. Какво можеше да се възрази срещу това?
— Ако не се бяхте наговорили с болшевиките през деветнайсета година как да продадете Юденич* – току-виж, не би се наложило нищо да ви се натрапва.
[* През 1919 г. Северозападната доброволческа армия (СЗА) била предадена от естонските съюзници, влезли в таен сговор с болшевиките в Дерпт (Тарту) зад гърба на защитаващите ги белогвардейци. – Б.ред.]
За какъв Юденич говори? Ах, деветнайсета година!
— Но нали тогава болшевиките са ни отстъпили територии?
— И тогава е било добро!
Едва сега Анне разбра, че момичето говори на руски.
— Mina ei raagi vene!* – с необяснима уплаха възкликна Анне. Макар че какво толкова! Някакво безочливо руско момиче, което се прави на социолог. Когато са млади, руснаците обичат да въртят такива номера, но набързо им смачкват фасона. Празният корем само на осемнайсет години може да изглежда романтично, на двайсет вече твърде много ти се яде. Достатъчни са два-три подобни случая, регистрирани в полицията – и проблемите с получаване на работа са ти гарантирани. А на родителите по-бързо им омръзва да хранят порасналото си дете, отколкото да говорят срещу властта в кухнята си. Защото храната в тази кухня не е чак толкова много.
[* Аз не говоря руски! (ест.) – Б.ред.]
Но колкото и да се успокояваше, Анне продължаваше да нервничи. Глупаво е, наистина! Руската нахалница беше сама, при това хилава, с пръст да я бутнеш – ще падне!
— Всички вие сте дори много рааги, когато ви се наложи.
Момичето натика обратно в джоба си ненужния му вече компютър. Отново се наби на очи странната скованост на лявата му ръка.
— Що за нахлуване? Това е противозаконно! – Анне направи три крачки по посока на прозореца, все едно отстъпваше от гостенката.
— Не мърдай! – Показа се револвер от десния джоб на широчкото яке. – Стой на място и да не си посмяла да доближиш алармата!