— Не, не, грешиш! – Анне внимаваше за изражението на лицето си, като не позволяваше на страха да плисне навън, защото знаеше, че това е равносилно на сигурна гибел. Но потта се стичаше по гръбнака й под лекия пеньоар, на едри капки избиваше по дланите. – Аз бях в Чечня съвсем за кратко! Получих много пари от реституция, на мястото на къщата на баба ми построиха голям завод! Мога да ти компенсирам моралните щети! Имам банков влог!
— Аз съм тази, дето има банков влог, тъпачке! – Момичето направо пред очите й се изпълваше с овладяност и увереност в себе си, а най-важното е, че както и преди, внимаваше за дистанцията. – Ти ми влезе в полезрението случайно, но щом съм тук, значи знам всичко за теб. Парите решават много проблеми, нали? Но не всички. Невинаги можеш да си купиш срещу тях живот.
Момичето следеше и алармата, по-точно револверът й я следеше. Анне кой знае защо си помисли за сламения трапец, който искаше да закачи за Коледа в гостната, вместо да слага банална, прекалено общоевропейска елха. Това няма да се случи, вече го съзнаваше съвсем ясно. Нещата не опираха до момичето, нито до неговия револвер, а до още нещо, до странното нелепо убеждение, че е безсмислено да оказва съпротива, защото е дошъл часът й. Сега разбираше защо понякога хората се държат толкова странно преди смъртта си!
— Искаш да ме убиеш ли? – Анне не позна гласа си, вече мъртъв, угаснал.
— Ще те убия. Напълно безплатно. Я се дръпни по-нататък, към онази картина.
Да бъде снайперист е било винаги за Анне наистина само бизнес, тя никога не бе разговаряла с жертвите си, никога не бе ги виждала отблизо живи. Но колко пъти й се бе случвало да чува тази интонация! Какво значение имаше къде ще я убият – по средата на стаята или на фона на картината? Никакво. Но оня, който убива отблизо, кой знае защо често дава нареждания. Напълно безсмислено е или все пак има някакъв смисъл?
Анне не успя да го разбере.
Момичето с розовото яке, станало изведнъж отново много малко, се доближи и внимателно се наведе над снажното тяло на жената, облечена в пеньоар с черни дантели. Нейните почернели от слънцето, заоблени крака се бяха размятали сред наподобяващия морава килим с дълъг косъм. Модната прическа прикриваше невзрачността на пепелявите й коси.
Известно време момичето стоеше и гледаше, а после извади от още един джоб плоска кутия с мокри кърпички за монитор. Всичко, до което можеше да са се докосвали ръцете му, тя изтри бързо и много грижливо.
Париж, май 2048
— Вие сте прекалено млад, отче, за да разберете колко банална мелодраматична колизия се очертава сега помежду ни! – Жената дръпна от обичайната си цигара. – През годините, когато родителите ми са били млади, са правени многобройни филми, от които сякаш сме персонажи. Старата грешница, чието сърце се е размекнало, разказва историята на живота си на млад свещеник, изпълнен с най-възвишени стремежи. Но красив, то се знае. В ония години киното изключително много е романтизирало католическия целибат*. Това, разбира се, е ставало преди да забранят снимането на филми за християнството, оскърбяващи чувствата на еврогражданите мюсюлмани, а след това да забранят киното изобщо.
[* Произлиза от латинското aelebs, „неженен“. Целибатът в християнските църкви се свързва преди всичко с необходимостта от пълното отдаване на духовното лице само на Иисус Христос. В Католическата църква целибат се изисква за всички духовни лица – монаси, свещеници и епископи. – Бел.ред.]
Свещеникът не обърна никакво внимание на иронията в думите й. Това му бе навик и онагледяваше специалния психологически термин „защитен ритуал“. Дори сега изглеждаше необикновена историята на тази огромна душа, овъглена през младостта си, способна да черпи жизнени сили единствено от омразата.
— Казахте, че от оня ден нататък във вас е настъпила някаква промяна? – тихо попита той.
— Ще трябва да ви разочаровам, не в душата ми. А в тялото.
— Тоест?
— След пленяването ми престанах да раста. С какво ли само не ме тъпчеха докторите! Вече смятаха, че така и ще си остана висока метър и петдесет. А между осемнайсетата и двайсетата си година изведнъж дръпнах с петнайсет сантиметра нагоре. Дори получавах припадъци от този бърз растеж. Е, и после през следващите година и половина пораснах с още три сантиметра.
— Добре поне, че не всяка подобна история ви е карала да растете на височина. – Свещеникът се усмихна и за миг стана по-младолик от своите трийсет години. – Че тогава щяхте да сте по-висока и от Айфеловото минаре.