— Те и бездруго плашат с мен децата си. – Жената издиша колелце дим. – За съжаление, напразно.
— Никога ли не сте убивали деца? – Интонациите, появили се в гласа на свещеника, напомняха пръсти на лекар, които предпазливо се приближават до предполагаемия тумор.
— Уви, макар че това „уви“ сигурно ви шокира. Глупаво е те да не се убиват, но съм си позволявала да правя подобни глупости. По-точно – да не ги правя.
— Всички деца са жестоки – тихо каза свещеникът. Той седеше срещу София, по навик засенчил очите си с длан. През врата му не бе преметната лентата на епитрахила, просто се проявяваше проникналият в плътта и в кръвта му навик – когато му разказваха такива неща, той нямаше право да вижда лицето.
— Това е друго. Всъщност, те дори не са деца в нашия смисъл на думата. Просто са вид, който още не се е разгърнал до зрялата си фаза и не е достигнал способността си за регенерация. Душата и интелектът им спират да растат след петата година, само се увеличава количеството натрупана информация. Впрочем, трудно е да се каже дали децата им не са деца, или пък възрастните не съзряват дотам, че да могат да различават доброто от злото. Ще кажете, че ако такова дете попадне в добри ръце, то може да бъде възпитано като нормален човек. Знам какво ще кажете. Те биха се радвали ние да мислим точно така. Защото самите те са убедени в съвсем друго. Там, където бях през детските си години, те смятат себе си за майстори на евгениката*. Кого с кого да кръстосат за по-добро потомство. Храбрите с умни, скромните с жизнерадостни, всичките типове при тях са картотекирани. Само че след всички тези техни генетични упражнения резултатът кой знае защо е един и същ – убиец и бандит. Тези евгенични шедьоври трябва да бъдат убивани в люлката, а още по-добре – в утробата. А най-добре – още в семето.
[* Евгениката е социална философия и приложна наука, която отстоява подобряването на човешките наследствени белези чрез различни форми на вмешателство в човешката популация. – Бел.ред.]
Свещеникът вече бе свикнал с този особен маниер на събеседничката си – пълните с яростен плам думи тя произнасяше със спокоен студен глас, с глас, напълно лишен от емоции. Колкото по-пламенни бяха думите, толкова по-студен ставаше гласът.
— Но какво ви е възпряло от греха, който вие смятате за благо?
— Собственото ми правило – не бива да им наподобявам по нищо. Току-що ви разказах как естонката се опитваше да ме отклони с приказки. Те знаят – колкото повече говориш с един човек, толкова по-трудно е да стреляш по него.
— А нима не е така?
— Така е за себеподобните й. Логиката на наемния убиец е, че не бива да виждаш в жертвата нищо друго освен неодушевен предмет, абстракция, мишена. А моята логика е обратна на тази. Трябва да гледаш жертвата в очите, трябва да я виждаш. Да виждаш кого убиваш. Само така можеш да поемеш отговорността. Ако ли пък не можеш да убиеш човека, като го гледаш в очите – значи не си струва да го правиш. Изобщо не си струва, нали се случва и така.
— Но това е много тежко.
— Отче, кой е казал, че трябва да си облекчиш задачата, когато убиваш човек? – Старата жена се усмихна. – Но ние се отклонихме, логиката на онази снайперистка наистина се е свеждала до бизнеса, до печалбата от наемничеството. А на ония изобщо не им е трудно да разговарят с жертвите си, дори получават от това огромно удоволствие. Знаете ли, те често еякулират, докато прерязват гърлото на жертвата си. Дори и да се появеше у мен желание да се уподобя на тях – не бих могла да изпитам оргазъм, докато изстрелвам куршума. Но щом те могат да убиват нашите деца – ние не трябва да убиваме техните. Въпреки логиката и здравомислието, в ущърб на самите себе си. На какво се смеете, отче?
— Ще се обидите, но на мен ми е абсолютно безразлична теоретичната надстройка там, където е важен резултатът.
— Така казваше и бащата на моя съпруг.
Електронният часовник показваше един след полунощ. Само по святкащите зелени цифрички можеше да се разбере ден или нощ е в подземието.
— Вярно ли е, че той е бил православен свещеник, Софи? И вие сте кръстена в православната вяра?
— Какъв йезуитски подход. Кръстил ме е не моят свекър, а леля ми по майчина линия още когато съм била бебе ме е занесла в църквата. За велико неудоволствие на еврейските ни роднини.
— А те юдеи ли са били?
— Те бяха съветски хора, ако изобщо може да бъде обяснен този исторически феномен. Те смятаха всяка религия за нещо като прищявка. Моята баба, майката на баща ми, при това беше лекарка. На нея пък изобщо й се струваше, че е нехигиенично да разнасяш насам-натам детето и да го топиш в някакви съмнителни купели.