— Не е като да нямам представа за тези неща. Но на Запад беше още по-зле, съществуваше единна сплав на материализма и религията. И какво за свекъра ви?
— Той беше свещеник и мисля, че би желал друга съпруга за сина си, съвсем различна. Леонид Севазмиос… той поне разбра и прие това, че няма да имаме деца. Че не мога да имам деца в свят, където не съм в състояние да гарантирам сигурността им. Баща ми не можа да надмогне случилото се с мен – стопи се на 45 години от куп болести, връхлетели го като градушка. Те избухваха една след друга, понякога по две наведнъж – ту сърцето, ту черния дроб, ту кръвоносните съдове… А иначе години наред той не се беше разболявал дори от грип. Сякаш организмът му се саморазруши отвътре. Безумно ми е жал за него, но не бих искала в никакъв случай да се озова на мястото му, о, не! Впрочем, не бих искала и да съм на мястото на бащата на моя Леонид. Нещата дори не опират до мен и до неродените, незаченати внуци. За отец Димитри, така се казваше свекърът ми, беше страшен удар да разбере, че единственият му син, за когото той също желаеше духовно поприще, се занимава с доставка на оръжие зад паравана на търговската фирма на своя чичо. Меко казано, много нетипично за един грък! Нали по това време гърците, както впрочем винаги, се държаха доста продажнически. И без съмнение се надяваха, че точно тях ислямизацията на Европа няма да ги засегне! Смешно е, но по същество това непрактично вятърничаво момче, както родата възприемаше Леонид, бе къде по-практичен и по-разумен от всички. Той имаше лични средства, които бе наследил от майка си и без да пита когото и да било, ги беше похарчил всичките. Вдигна се грандиозен скандал, това се превърна в истинска катастрофа за крайно издигнатото семейство. За щастие, ние се срещнахме, когато страстите бяха поутихнали. Но това е друга история, може някой път и да ви я разкажа. Ще кажа само едно – свекърът ми се примири със заниманията на Леонид, когато неговият син му каза едно-единствено изречение: „Ако ти вчера се беше занимавал с мисионерство, днес на мен нямаше да ми се налага да купувам оръжие.“
— Като католик, на мен много ми горчи от това. Имаше момент, когато православието можеше да спаси Европа от исляма. Все същото гребло, върху което стъпи Вторият Ватикански събор: когато, за да задържи паството, Църквата върви по пътя на отстъпките, един прекрасен ден на хората започват да им липсват твърдо регламентираните норми. Ето го последния гърч на духовността – кажете ми какво не бива да се прави! И наистина, що за Велики пости са това – да не се наяждаш на Разпети петък, „докато те прободе“! Тук беше моментът православието да привлече уморените от всепозволеност католици, които никога не са познавали строгостта на протестантите! Но руската диаспора беше твърде малка, а гърците наистина не мисионерстваха. Докато ислямът – ислямът минаваше в настъпление. Така че упрекът на вашия мъж е бил, уви, донякъде справедлив. Но по онова време все още бяха възможни Кръстоносните походи. Нали той е стигнал не до безверието, а до войнстващата вяра?
— Да, той си остана вярващ.
— Но не успя да привлече вас към Бога! – Сега вече отец Лотар не питаше, а говореше утвърдително.
— Какво да се прави, той беше всмукал вярата с майчиното мляко, а пък аз… Вероятно вие, отче, не можете да разберете докрай защо изобщо проявих желание да водим подобни разговори. Разбира се, че сте прекалено тактичен, за да кажете: такива неща се случват с мнозина след седемдесетте години. Ако е така – разубедете се. Та нали аз цял живот вървя подръка със смъртта, повярвайте, че съм все така доста безразлична към спасението на собствената си душа. – София стана и като криеше вълнението си, започна поривисто да крачи из малкото помещение. Отец Лотар за сетен път се учуди колко младежка е стремителната й походка. – Разберете, такива стари войници като мен имат особен усет. Може би дори аз мисля сега повече по въпросите на вярата, отколкото съм мислела през целия си досегашен живот само защото усещам нещо… То ми трябва, не, по-точно скоро ще ми потрябва и то в най-конкретен смисъл… Дърдоря глупости, как можете да го разберете, щом аз самата не го разбирам докрай.
— Софи, за мен не е важна причината. – Свещеникът на свой ред се надигна и те стояха един срещу друг странно напрегнати вътрешно, като двама дуелисти. – Радвам се, че ви спохождат такива мисли, защото вие наистина имате върху какво да се замислите.
— Наистина ли?
— Не ви ли е минавало през ум, Софи, че налице е някакво логическо объркване? Помислете как изглежда всичко от ваша гледна точка. Вие сте материалистка, както и преди. Не си мислете, че се подлъгвам от факта на нашите разговори. И така – вие сте материалистка. Аз съм идеалист или мистик, както и да ме наричате наум, тоест човек, който витае из надоблачните абстракции.