Йожен-Оливие машинално кимна, макар че събеседникът му нямаше как да го види. Имаше с какво да се похвали. Притежаваше умения, рядко срещани у французин не-ренегат. В гетото подобни на него се брояха на пръсти, там имаше интернет кафе, но с такива ограничителни филтри, че нямаше смисъл изобщо да се ходи.
— За всеки случай трябва да се копира всичко, всички работни файлове, целият твърд диск. С една дума, всичко, което можеш. Ще имаш на разположение много време – около четири часа. Но гледай да свършиш за не повече от два и половина. Никакво безредие да не остава след теб. Никакви отпечатъци, всичко трябва да е чисто. Успех!
Смачканият вестник отиде в кофата за боклук.
След по-малко от час Йожен-Оливие, облечен в синтетичен комбинезон и с оранжева каска, се изкачваше с въжено столче по стената на висока сграда с претенциозен архитектурен облик от онези, които бяха построени вече в ислямски времена. До към петнайсетия етаж нямаше нормални прозорци, те бяха заместени от тесни дълги отвори, които стигаха до тавана на стаите, пък и тези отвори бяха остъклени някак на принципа на зебрата – един етаж с тонирани стъкла, един етаж с матови, после отново с тонирани. По-нагоре вече започваха нормалните прозорци, можеше да се предположи, че там апартаментите са по-скъпи. Той подмина двайсетия етаж, оглеждайки внимателно дограмата. Навсякъде е затворено, разбира се, но в един от джобовете му удобно се беше сгушил специален комплект шперцове.
Все още младата, незапрашена зеленина се полюшваше отдолу, обгръщайки със зелени прозрачни облаци старите покриви. Ако си представи за миг, че всичко това е лош сън, че самият той просто е нормален млад работник и си тананика, докато работи на чист въздух, а после преспокойно ще отиде на дискотека с момиче, което прилича на Жана? Там ще има музикален гръм и трясък в разноцветната тъмнина, ще има смях дори и по повод най-тъпите шеги, ще има ликуване на щастливата млада глупост, на която имаш пълно право. Как му се искаше да повярва във всичко това, но не се получаваше. Първо, изобщо не успяваше да си се представи като строител в едно нормално време. Той би учил в Сорбоната, в някой от най-престижните й факултети. Второ, по-рано, преди около четирийсет и пет години, когато все още е изглеждало, че нищо не може да заплаши обичайния начин на живот, не би могла да се появи девойка, която да прилича на Жана Сентвил. Такива като Жана се раждат само под буреносни небеса. А на него май изобщо не му се ходи никъде, дори на дискотека, с момиче, което не прилича на Жана.
Жалко, искаше му се да помечтае, но нещо не се получи. Отец Лотар сигурно би казал, че разните му там мечти са вредна глупост, за която е напразно да хабиш своите душевни сили. Но като и да е.
Йожен-Оливие закрепи въженото столче между двайсет и първия и двайсет и втория етаж. Тъкмо където трябваше. Тук виси средството за придвижване, а там се катери работникът. Най-обикновена гледка.
Той се придвижваше предпазливо надолу по стената, имаше опит, но отдавна не бе тренирал. Прозорецът изщрака, поддал се лесно на шперца. Йожен-Оливие се откачи от въжето и се промуши бързо през образувалия се процеп.
Трябваше да обуе полиетиленовите терлици още навън. Докоснали пода, оплесканите му с вар обувки веднага оставиха следа върху килима. С разкошен килим бе застлана от край до край цялата, поне 30 квадратни метра, стая. Дявол знае дали беше персийски или туркменски. Луксозен апартамент, дума да няма. Нежнозелени кожени мебели, толкова меки дори на вид, че да ти се прииска да легнеш или да поспиш на който и да е от фотьойлите. Някакви невероятни растения в антикварни делви и вази. Меко плъзгащи се резбовани врати. В спалнята нямаше килим, подът бе целият покрит с бели животински кожи. А това е кабинетът, с исполинско дъбово бюро по средата, върху него е мониторът.
Все пак тук нещо не бе наред, имаше нещо, което те кара да си нащрек. Собственикът, въпросният достопочтен Ахмад ибн Салих, изглеждаше някак много… правилен. На какво гледа филми, откъде слуша музика? Ясно е, че не е разрешено, но нали всички тези образовани мюсюлмани тихомълком нарушават забраните. Колаборационистите ги е страх, а тях не. Да не би пък да е натикал развлеченията си в компютъра? Компютърът нямаше дори специална парола, който иска да гледа. Не, нямаше. Нито музика, нито кино.
Йожен-Оливие се зае да копира файловете, усещайки с раздразнение, че напразно си губи времето. Каквото и да иска да намери командването, това той не го знае и не иска изобщо да го знае, но може да се обзаложи, че това „нещо“ липсва в този прекалено подреден компютър.