Йожен-Оливие посегна към капака на монитора, за да затвори целия идиотски чат. Да се надяваме, че не е оставил следи.
„Страничния: Неканен гост, ти седиш на моето бюро и още не си излязъл от чата. Не прави това.“
Йожен-Оливие изпусна ноутбука върху коленете си. Той се задържа, не само че не падна на пода, ами избълва още един оранжев ред.
„Страничния: Неканен гост, държиш се глупаво. Аз не предполагам, а знам.“
Изглеждаше, че наистина знае. Все пак беше оставил следи. Но файловете все едно са в него, а щом е така, няма какво толкова да се пази.
„Неканеният гост влиза в чата“ – съобщи синият надпис.
„Неканен гост: Страничния, защо не вървиш на…“ – Йожен-Оливие разбираше, че е забъркал ужасна каша, но пръстите му сами се плъзнаха по клавиатурата.
„Страничния: Неканен гост, не трябва толкова да се вълнуваш къде ще отида аз. По-важното е, че сега ти няма къде да се денеш.“
Тук вече грешиш, гълъбче. Каквото и да има пред вратата ти, прекалено много си си вярвал, че прозорците ти са нависоко. Ако по тях имаше датчици, вече отдавна да са се включили.
„Страничния: Неканен гост, погледни и ще се убедиш сам.“
Нещо изщрака, но не в компютъра. Тънка на вид, но здрава стоманена решетка автоматично се спусна от солидните жалузи. Като захвърли ноутбука, Йожен-Оливие се хвърли към другите прозорци – същото, освен това същите защитни решетки имаше вече на външната врата и на вратичката към черното стълбище.
Идиот, може ли да е такъв идиот! Целият този ноутбук е само хитра сигнализация. И оттам, най-вероятно от служебния офис, се управляват вратите и прозорците. Малък изящен капан. Не срещу крадци, о, не – само срещу хора, които търсят информация.
Тънките гумени ръкавици сякаш се бяха напълнили с вода, защо така му мокрее на ръцете?
Студена пот течеше по бузите му, косите на челото същото бяха подгизнали.
Ноутбукът от пода продължаваше да бълва още послания.
„Неканен гост, трябва да поговоря с теб.“
Да бе!
„Неканен гост: Страничния, не ти се урежда въпросът.“
Ярките редове бяха изгубили всякакъв смисъл – просто се мяркаха някакви букви и толкова. С крайчеца на окото си Йожен-Оливие забеляза, че писането продължава, но само плъзна поглед, без да чете. Ако му е жал за нещо, то е за файловете. А пък ти, мръснико, няма да си поговориш с мен, майната ти. Не става, дори и да ме режеш парче по парче, дори и да ми гориш очите с цигара, както правите обикновено.
Е, сам си е виновен. Йожен-Оливие обиколи просторното жилище, влезе в кухнята. Електрическа печка. Не става. Да му се не види, едно от кухненските чекмеджета също се беше затворило с предпазна стоманена решетка. Сигурно там има ножове и други прободни инструменти. Страхуваме се от съпротивата, значи. А ако имах в себе си пистолет? Щяха да ме засекат с някоя камера и да ме напръскат с газ. Но той нямаше пистолет. Вероятно след пет минути тук ще нахлуе цяла бригада. Не, не от охранителите, които седят долу на входа, те щяха вече да са тук, просто ще пристигне кола с някакво привилегировано поделение на благочестивата стража. Трябва да побърза.
Какво имаме тук за приготвяне на обяд на бърза ръка? А, ето какво! Йожен-Оливие вдигна лекичкия тостер. Кретен си ти, Ахмад ибн Салих! Макар че не, ти не си кретен, а просто не разбираш.
Банята се оказа облицована със сиенски мрамор, кехлибарен на цвят, искрящ. Огромната вана с всевъзможни приспособления за хидромасаж и умивалниците с цвят на шампанско бяха вградени в черно дърво. Колко обичате, изроди, да си живеете сладко! Да се надяваме, че край мивката има контакт.
От високото огледало изплува бледо лице с дълбоки сини сенки под очите. Сивите очи му изглеждаха черни. Само косите са си същите, както винаги – руси, съвсем светли отгоре, по-тъмни отвътре. Нормандски тип, май така каза отец Лотар.
Отец Лотар, ето кой би се натъжил сега повече от него. Да, но той трябва да се радва.
Йожен-Оливие запуши мивката. Водата потече на мощна светлосиня струя, разпени се на мехурчета. Какво ли прави сега Жана? Е, вече няма значение. Откъснатото копче на ризата й, увиснало на конец, веселите чупки на буйните й коси, малката уста с цвят на карамелен бонбон.
Часовникът на китката му оглушително започна да пищи. Пфу, хайде, по-бързо! Толкова ще съжаляваш, ако не успееш сега!
Щепселът не влезе веднага в контакта. Йожен-Оливие обгърна с двете си ръце тостера и го потопи във водата.