Нищо не се случи. Как, да не би да е повреден?! Йожен-Оливие нервно се засмя. Как можа да забрави за гумените ръкавици!
Часовникът пищеше. Йожен-Оливие трескаво сваляше ръкавиците от ръцете си.
Последното, което чу, преди да се свлече на земята, без съмнение бе псувня на някакъв непознат език, може би на персийски…
Видял сведеното над себе си лице на едър охранен мъж с подстригани мустачки, Йожен-Оливие с отчаяние разбра, че не е успял да умре. Нямаше токов удар, вместо него беше получил удар по главата, по лявото слепоочие, и от този удар всичко се беше замъглило пред очите му, а ушите му страшно пищяха.
В светлокафявите очи на Ахмад ибн Салих, срещнали се с неговите, като стрела проблесна не по-малка омраза. След като се убеди в нещо, арабинът веднага се изправи, скръцна със зъби, измъкна щепсела от контакта и с все сила хвърли тостера върху теракотения под.
Ах, дяволите да го вземат, как може някакъв си мързелив арабин да прелети все едно по въздуха от входната врата до просторната баня и да успее да го удари – него, войника от Маки! Ах, ти, задник такъв, да опустееш дано!
Йожен-Оливие бавно започна да се надига, като притискаше гърба си в стената. Поне да имаше наблизо някакъв остър предмет – не, не за да намушка с него гадината, няма смисъл, той не е сам.
— Поне да беше дочел докрая, сополанко – арабинът говореше със задъхване, широкият му гръден кош се издуваше като ковашки мях. – Казах ти, че нямам намерение да те предавам в ръцете на благочестивите или на полицията.
— Аз пък взех, че ти повярвах – озъби се Йожен-Оливие.
— Не виждаш ли, че съм сам? Отвори си очите, за какво ми е да вдигам шум? – Ахмад ибн Салих измъкна от джоба си батистена кърпа и като я смачка грубо в юмрук, започна да попива с нея потта от лицето си. Йожен-Оливие със смътно задоволство отбеляза, че успешният удар не се е разминал на учения току-така. И все пак той беше успял, да пукне дано!
Домакинът излезе от банята, преспокойно обърнал гръб на неканения си гост, сигурен, че той ще го последва. Значи бил сам? Това да е някаква шега? Сега ще видим. Нещо прекалено си сигурен в себе си, почитаеми ефенди.
— Тук няма никакви подслушвателни уредби. – Ахмад ибн Салих тежко се отпусна във фотьойла. Високият ръст го спасяваше от това да изглежда дебел. Меката седалка хлътна надолу с не по-малко от петнайсет сантиметра.
— Струва ми се, че проблемът не е мой – каза подигравателно Йожен-Оливие.
От получения удар той едва се държеше на крака, но Ахмад ибн Салих като че ли не бе особено притеснен от това, както и от другото – дали „неканеният гост“ ще продължи да стърчи прав, или ще намери къде да седне в тази малка гостна с три черни стени и осветен аквариум на мястото на четвъртата. Без да чака вече позакъснялата покана, Йожен-Оливие седна на дивана.
— Как мислиш? Отнася се за София Севазмиу. – Арабинът седеше отсреща, без да сваля от него тежкия си внимателен поглед, който сега излъчваше студена неприязън и нещо като погнуса.
— За кого, за кого? – Сърцето му подскочи, но Йожен-Оливие знаеше, че лицето му няма да го издаде.
— Чувал си за нея. Има и адрес – Пантенско гето, на пресечката на седма и единайсета улица…
Чувство на омраза отново връхлетя Йожен-Оливие, толкова силно, че му пречеше да мисли. От две години насам кметът бе разпоредил във всички гета имената на улиците да бъдат заменени с поредни номера. Разбира се, помежду си французите наричаха улиците с предишните им имена. Дори и да споменаваха номера, правеха го с гримаса на отвращение, разбираема за събеседника им. С такова стерилно равнодушие да спомене номера на улицата можеше само враг, но през всичките осемнайсет години на живота си Йожен-Оливие за първи път разговаряше с враг – така както бе седнал срещу него и потънал в меките кожени възглавници.
Е, спокойно! Дявол знае какво става, трябва да си отваря очите на четири. Господи, да имаше нещо студено, за да наложи с него удареното си чело или поне да пийне, тогава сигурно щеше да успее да си събере мислите, но няма да моли тази гадина, я!
— Ти едва ли знаеш къде е, но има други хора, които знаят. И така, Пантенското гето, номер 7/11, апартамент 5. София Севазмиу живее там от една седмица и има намерение да остане още няколко дни.
Сега вече наистина не му беше до емоции. Когато слушаш така, както слушаше Йожен-Оливие, можеш просто да забравиш да вдишваш и издишаш. И дори да не забележиш, че не дишаш. Откъде знае всичко това? Или мръсникът блъфира?
— Когато й кажеш, тя веднага ще си смени адреса. Излишни притеснения, според мен. Преспокойно може да си остане. Там е работата, че благочестивите не разполагат с тази информация. Макар че щях да съм по-внимателен с тези явки в гетото, ако бях на нейното място. Сега се отработва нова методика. От всяко двадесето семейство по съвсем незначителни обвинения ще бъдат задържани младежи, но самите семейства няма да ги закачат. Арестуваните ще бъдат съдени и изпращани в затвори за неправоверни – в „Компиени“ например. Предполагам, че си чувал какво е да лежиш там. Няма нищо необикновено, че някое 15-годишно момче са го засекли да прави непочтителен жест по време на молитва, осъдили са го и са го изпратили в затвора. Но родителите са готови да направят какво ли не, за да облекчат поне с малко участта на детето си, докато е в „Компиени“. Дори не за да го освободят оттам. А, примерно, за да му изпратят кутия шоколадови бонбони, да го избавят от карцера, който е точно до отходното място, да го спасят от сексуалните домогвания на надзирателите. Животът на десетки непознати им се вижда напълно приемлива цена в името на това.