В равния, добре модулиран глас на Ахмад ибн Салих имаше всичко друго само не и жалост към хората, принудени да правят недостойния и страшен избор.
А той не лъже, бързо отбеляза Йожен-Оливие, най-вероятно не лъже, наистина напоследък доста по-често започнаха да задържат тийнейджъри. Преди той не се беше замислял особено върху това, него затвор при всички случаи не го заплашваше. „Компиен“ е за дребни нарушители. За това арабинът не лъже. А за другото?
— И какъв е смисълът да ми разказвате всички тези неща? Нямам намерение да продължаваме играта на котка и мишка. Какво искате от мен и за какъв дявол?
Наистина, какъв е смисълът да говоря за явките на Маки с човек, вмъкнал се мирно в дома ми, за да краде лъжици? – Ахмад ибн Салих се засмя накриво, като за миг премести поглед към миниатюрната костенурка, която се опитваше да полази нагоре по стената на аквариума.
Дали пък да не му каже, че наистина се е вмъкнал да краде антики, само че се е подлъгал да си поиграе и с компютъра. Не, наивно е, няма да му повярва.
Костенурката, видяла пръста на Ахмад ибн Салих, отваряше уста и се чудеше защо не може да хване нищо освен хлъзгавата гладка повърхност.
— Трябва да се срещна със София Севазмиу. Вече разбрах, че ти не знаеш коя е тя. Но нека като гаранция за моята заинтересованост от тази среща послужи фактът, че ми е известно нещо, което не знаят благочестивите, обаче си мълча.
Ама той е идиот! София Севазмиу никога няма да се довери на нито един от тях, няма да повярва на нито дума, нито ще позволи на когото и да било да й натрапва правила на играта.
— Можеш да й предадеш нещо. – Ахмад ибн Салих рязко се изправи, излезе от стаята. Да вика своите хора? Или да се обади по телефона? Йожен-Оливие безшумно се стрелна към вратата. Чуваше се само нетърпеливо потропване, сякаш някой вадеше чекмеджета едно след друго.
— Записите си, а и смятам, че си ми източил целия харддиск, можеш да ги дадеш на когото искаш – на висок глас продължи да говори от съседната стая ученият. – Но мисля, че другото ще е по-интересно за мадам Севазмиу. Трябва да предупредя, че файловете ми едва ли са в състояние да предизвикат интереса й. Те са абсолютно дестилирани.
При тези думи Ахмад ибн Салих, който също движеше безшумно, въпреки цялата си привидна тромавост, се появи на вратата, при което се озова на една крачка от Йожен-Оливие. В ръката си държеше целофанено пакетче с някаква кутийка в него. Арабинът изтърси кутийката върху дланта си, това по-скоро беше не кутийка, а ковчеже, малко по-голямо от кутия цигари, от крушово дърво, с полуизтрита украса върху капачето.
— Ето – арабинът подаде кутийката на Йожен-Оливие.
— Отворете я – Йожен-Оливие отстъпи крачка назад.
Като кимна, Ахмад ибн Салих внимателно отвори капачето, показа съдържанието, по-точно – липсата, защото кутийката беше празна. След това, вече по своя инициатива, се наведе и помириса малкия дървен предмет.
— Миризмата наистина е малко остра, но не е опасна.
Тъмното топло дърво миришеше силно на някакъв сладникав парфюм. Йожен-Оливие с недоумение повъртя дреболията в ръцете си. Много стар предмет, някога е бил украсен с орнаменти от кехлибар, но почти всички камъчета се бяха изронили. Е, и какво? Ах, колко са неприятни такива игрички с много неизвестни! Пред себе си има враг, без съмнение враг, който дори не умее да го прикрие.
— Разбира се, че можеш да изхвърлиш това нещо в първата срещната кофа за боклук по пътя си. – Ахмад ибн Салих излезе в коридора, като несъмнено искаше да покаже, че разговорът е приключен. – Но на твое място не бих го направил.