То пък ми е притрябвало да знам как би постъпил ти. Как да постъпя аз самият, това всъщност ми е важно. Ами ако всичко е някаква адски хитра уловка, наистина с лекота може да се пожертва пешката, за да се вземе офицерът. По-точно – кралицата. Така че, мерси за боклукчийската кофа, само че ако реша да хвърлям, няма да е в първата срещната.
— Знаеш ли какво… – Ахмад ибн Салих, който вървеше пред него към външната врата, изведнъж рязко закова на място, като че ли с някакъв вътрешен нюх бе усетил чуждата мисъл, и се обърна. – Ако тази вечер София Севазмиу наистина бъде на този адрес, тогава наистина нямам нужда от червей на кукичката. Провери ти самият там ли ще е тя, или не?
* * *
На адреса, който даде арабинът, се оказа, че има малко антикварно магазинче, макар че подобни антики щеше да е по-точно да бъдат наречени вехтории, а магазинчето – вехтошарница. По стените висяха натежали от дрехи закачалки с дрехи от едно време. Женски блузи без ръкав и с къс ръкав, шият се и сега, но само за носене в тесен семеен кръг, защото са подчертано сексапилни. На никого от мюсюлманските моделиери не би му минало през ума да измисли подобна блуза – от скромен кариран плат с удобни джобове. Върху рафтовете бяха струпани фаянсови чаени чаши, някои от тях със забавни картинки на животни, облечени като хора и заети с човешки дейности. Колко много са ги произвеждали навремето – благочестивите непрекъснато ги трошат, където им паднат, а все още не са ги изпотрошили всичките. Най-много биеха на очи разни напълно неутрални предмети – очукани джезвета, нащърбени вази, табли, кутии за украшения. Затова, когато София въртеше в ръцете си съмнителната кутийка, отстрани изглеждаше така, сякаш просто оглежда един от изложените за продажба предмети.
Пък и изражението на лицето й бе напълно подходящо за човек, размишляващ лениво над незначителна покупка.
— Наистина познавам това нещо. – София се раздвижи в стария люлеещ се стол, намиращ се в далечния ъгъл на разхвърляната стая.
— В тази кутийка моят свекър държеше червеното миро. Дори да бях забравила полуоронените зрънца кехлибар, мирисът щеше да ми напомни. Това беше негова прищявка, той обичаше мирото повече от тамяна. Дума да няма, удобно е да разполагаш с писъмце, което може да бъде прочетено само от адресата. Значи всичко това се е готвело не от вчера.
Йожен-Оливие си замълча. Войникът не задава въпроси на генерала, дори да изглежда, че той обсъжда нещо с него. София Севазмиу просто мисли на глас, няма как да я интересува мнението на човек, успял да се издъни два пъти само за половин ден. Истински рекорд! Не успя да се самоубие, а това значи, че беше изложил на опасност куп хора. А третата му постъпка може да се окачестви като глупост, и то най-голямата за деня.
— Не си го слагай на сърцето, момче, още са ти млечни зъбите, за да счупиш с тях такъв орех. Както виждаш, нищо лошо не се е случило като си останал жив. – София пусна кутийката в джоба си, а от другия извади неизменните си цигари.
— Не съм сигурен. – Йожен-Оливие не се осмеляваше да вдигне •очи към нея.
— Искаш да знаеш дали е останал жив някой от роднините ми от страна на съпруга ми? – София се усмихна накриво, докато дърпаше от цигарата. – Подай ми, ако обичаш, пепелника, току-виж съм изтръскала пепелта на пода, а старият Жорж си няма прислужница.
Никой не е останал жив, доколкото знам. Във всеки случай, в Еврабия. Пък и освен това всички знаят, че от мен не можеш да получиш нищо чрез шантаж.
Йожен-Оливие не знаеше със сигурност, но все пак до ушите му бяха стигали разни зловещи слухове. Имало някакви опити за спасяване. Заложниците загинали, но отмъщението за тях било толкова страшно, че уахабитите не предприели нови опити за изнудване. Казваха, че й е отнело почти година, но последният от замесените в гибелта на онези хора бил останал жив. Той просто полудял, очаквайки всеки миг да сподели участта на съучастниците си. В психиатричното отделение се завирал под леглото, щом видел непознат санитар. Впрочем, може това да е измислица, една от многото, каквито се влачат като шлейф след хора като София Севазмиу.
— Това е единственото, което ми дойде наум – произнесе той само с устни. – Той е враг, а какво може да има наум врагът освен шантаж?
— Какво ли не! – София се залюля в стола. – Знаеш ли защо те още не са превзели цялата планета? Ти няма как да помниш, но имаше момент, когато това бе възможно.
Йожен-Оливие мълчеше. Чувството за вина го гризеше, сгушило се в пазвата му, както лисичето е гризяло спартанското момче, за което му разказваше майка му, когато беше малък. Оставаше му просто да търпи и да не се издава, нали той не молеше да му простят или да го оправдаят.