Леонид обичаше лукса и Соня, когато й омръзнеше да шокира роднините на мъжа си с дрипавите си джинси, понякога му отстъпваше.
Не много често, разбира се, но в онзи ден, когато той не вдигна телефона, тя три часа бе прекарала във фризьорския салон, понасяйки търпеливо опитите на фризьорката да направи от неподатливите й прави коси сложна официална прическа с големи и малки букли.
Тогава те, четиримата, бяха успели да се скрият, макар че дочакаха полицията вместо Соня.
Ако се отброява от този ден нататък, беше й съдено да научи последните думи на мъжа си едва след три години и половина. Третият от четиримата екзекутори (двама от тях не можаха да ги заловят живи) си изпя всичко почти незабавно. Револверът, който се плъзгаше по лицето му, добре стимулираше неговата памет. Тя провери. Всичко съвпадаше – той си спомни, че Леонид е бил с бяла риза с висока твърда якичка, но все още без папионка, спомни си още един куп най-различни подробности, които показваха, че не си измисля. Пък и откъде на подобна твар да й дойде наум нещо да съчини? Когато той произнесе най-пълното изречение три пъти, без да прибавя нещо ново, Соня, бързайки тази недостойна паст, предала й последните думи на нейния мъж, да не успее да добави и нещо от себе си, завря в нея дулото.
Но не стреля веднага. Около минута тя се взираше в младото лице на мъжа, по всяка вероятност техен връстник, като че ли разделено на две половини: челото, носът и горната част на бузите – покрити с тъмен загар, а надолу всичко бяло, дори наболата гъста брада не можеше да скрие тази синкава белота. Екзекуторът беше побързал да се раздели със своята „муджахидинска“ брада с напразната надежда да заличи следите си, да излъже смъртта.
Но Смъртта го гледаше, усмихвайки се с ъгълчетата на устните си, с очите си, в които танцуваха малки пламъчета. Смъртта имаше гъст момичешки бретон, косите й бяха хванати на конска опашка с широка дървена шнола, тя беше облечена със синя дънкова риза. Безполезно беше да скимти, усещайки тази солена хладина на метала в устата си, лицето на Смъртта се разпиляваше на отделни фрагменти над него заради сълзите, които заливаха очите, най-искрени, обилни, стичащи се по бузите. Недей, не, недей, недей!
Това беше последния път, когато тя убиваше някого от тях, проявявайки някакви емоции.
Преди това имаше още много дни, много напрегнати, скъпоструващи усилия.
— София, почакай! – Отец Димитри най-после се реши да наруши нейното уединение.
Тя забави крачка, спря, оправи шала си, смъкнат от вятъра, усмихна се само с устни, но спокойно.
— Исках да поговоря с теб – тихо каза отец Димитри. – Не, недей да си мислиш, че е за Леонид. Едва ли има още нещо, което бихме могли да си кажем един на друг за него. Просто ми се иска по старчески да си побъбря малко с теб. Вкъщи няма да е удобно, събрал се е толкова много народ…
— Да си поговорим, татко. – Спокойствието й беше непоносимо. Щеше да му е къде по-лесно, ако тя плачеше. Господи, прати й на горкичката дара на сълзите! – За какво точно?
— За Русия. Ако добре съм разбрал, София, ти нямаш намерение да се връщаш в родината си, нали?
— Може би за половин година, още не знам как ще се стекат нещата. Но нямам намерение да живея нито в Русия, нито в Гърция. Най-вероятно просто защото вече изобщо нямам нужда от свой дом. Дори и с размерите на цяла една страна.
— Само затова ли не искаш да живееш и в Гърция?
— А нима има някаква друга причина?
— Ти прекрасно разбра какво имам предвид. Твоят мъж осъждаше сънародниците си.
— Той осъждаше мнозина. И сега какво, на Марс ли да се преместя? Обаче казват, че там нямало въздух.
— Сънародниците си той осъждаше повече от другите. – Отец Димитри говореше със странно задъхване, като че ли не му стигаше въздух точно тук, сред този пронизан от остриетата на кипарисите благовонен простор, милван от вятъра, носещ слаб полъх на морска сол. – Дори и аз сега не мога да остана тук.
— И защо? Нима Гърция не е „единствената страна в този безумен свят, която ще се спаси“, татко? – младата жена се опита да омекоти интонацията на въпроса си. Тя не иронизираше нарочно, просто не можеше другояче.
— Не се отказвам от думите си и сега. – Отец Димитри не обърна внимание на неволното избухване на снаха си. – Гърция ще спаси себе си, но няма да спаси другите. А Русия ще спаси другите, в случай, че успее да спаси себе си. Преди петнайсетина години, а може да е било и по-отдавна, пътувах из Русия като част от голяма делегация на православните църкви. Едва ли знаеш, София, но тогава бяха задействани мощни обединителни процеси. Не всичко стана, както ни се искаше, но все пак доста неща бяха постигнати. Това засили православния свят. Въпреки всичко, много неща в Русия неприятно ме поразиха. Огромна страна, свещениците стоят твърде високо. Неестествената извисеност ги издига над народа. Закрити резиденции, представителни коли, десетки референти и секретари в интернет и на телефоните, филтриращи достъпа на простосмъртните до владиката. Архиепископът служи по празниците в храма, вижда тълпи от вярващи, сред тях – млади хора, жени с малки деца, посещава изпълнените със студенти семинарии, обикаля възстановените от руините, благодарение на дейни монаси, обители. Той вижда току-що издадени в църковните издателства книги, чете богословски списания. И започва да му се струва, че е архиерей на православна страна. Това е много опасна илюзия! Дете мое, тогава се поинтересувах от статистиката. Ужас, невероятно нещо! Онези, които се припознават като православни, са повече от онези, които вярват в Господ. Помисли си, дъще, те са свели православието до национален колорит! До боядисаните яйца и козунаците. Процентът на хората, спазващи постите, почти не се е увеличил. Какъвто беше по време на комунистите, на гоненията – такъв си е останал! А местните свещеници ни се оплакваха от проблема на „приходящите“. Това са хора, които смятат себе си за вярващи, но в действителност не са такива. За „приходящия“ е нормално да си кръсти детето, но да не мисли за религиозното му възпитание, да се венчае в църква, а после да се разведе, да влиза в храма два-три пъти в годината. Мнозина вярващи тогава ми разказваха, че наскоро Страстната седмица съвпаднала с тези неясни майски посткомунистически празници. И какво мислиш? По всички телевизионни програми вървели забавни програми, кълчели се шоумени и шутове. Нямало и помен от уважение към скръбта на православните. Нима у нас, в Гърция, биха търпели подобно нещо? Ами тези нелепи новогодишни балове в разгара на Коледните пости? Да оставим настрана мъчителните спорове за календара. Достатъчно е да кажем само едничко нещо – християнската държава се приспособява към календара на Църквата, а не обратното! Русия трябва да разбере – за разлика от Гърция, православната й част е малка част от обществото. Само защото църквите са толкова много, се създава илюзия за православно мнозинство.