— Татко… Едва сега разбирам на кого се е бил метнал мъжът ми, за да е такъв необикновен, такъв специален. Наистина, наследствеността е велико нещо. Простете ми за внуците, с които не ви дарих, преди всичко за тях.
Париж, май 2048
Откъде, наистина, той има нещо, принадлежало на отец Димитри? За кой ли път се питаше София, докато слизаше към авторемонтната работилница. Подземната работилница не беше довършена също както и сградата на супермаркета над нея, но тъй като бе петък, никой не работеше на двата обекта. Торби с цимент, купища кабели, голи бетонни стени, някакви фантасмагорични очертания на мотокари… В старите филми подобни места служеха за нещо като градска сублимация на джунгла. Именно в тях хората най-често биваха нападани от чудовища, гангстери, извънземни или вампири. Колко ли години тя не беше гледала най-обикновени филми?
— Какво, Софи, нали си го бива мястото? И изходите са много, и беше лесно момчетата да се разпределят на подстъпите.
София кимна на спътника си. Тесните прозорци, вече замазани от гъстия строителен прахоляк, не пропускаха достатъчно светлина, но когато младият мъж отмести парчето шперплат, закриващо недостроения вход за автомобили, се откроиха всички подробности на непригледната обстановка. Там, където работниците са си почивали, бяха останали сгъваем стол, обикновена стара табуретка и няколко щайги от марокански портокали.
Чуха се стъпки – през отвора слизаше висок мъж, облечен с доста уместния за това място работен гащеризон. Впрочем, човек можеше да го сбърка с работник само ако не го загледа – високото чело, тъмните сенки под очите и бледото лице издаваха, че не се занимава с физически труд. Военната осанка и сдържаните движения смайваха.
— Тъкмо се бях пообъркал, но чух как разчиствате този проход – каза той вместо поздрав.
— Не искам да ви засегна, но не мога да разбера какво налага да сте тук – намръщи се София. – Дори съжалявам, че се изпуснах пред вас за тази история.
— Хайде, няма да ви преча. Ще поседя тихичко, ще послушам. И аз самият засега не мога да кажа какво го налага, но нали не само вие, Софи, имате интуитивни усещания.
София не успя да отговори, напрегнато вдигнала ръка с жест, призоваващ към тишина. Личеше си, че новите стъпки, които все още едва се дочуваха някъде от дълбочината на сградата, й харесваха още по-малко. Лицето й изведнъж посърна.
Човекът, излязъл на трийсетина крачки иззад шперплатовата обшивка на оборудване с неясно предназначение, несъмнено беше арабин – висок, понатежал, което обикновено е присъщо на арабите на средна възраст, живеещи в телесна леност, с кестенява чуплива коса и плътни устни. Беше облечен със светъл летен костюм и окичен изобилно със злато – масивен пръстен, златни копчета за ръкавели и златна игла за вратовръзка, всичко това инкрустирано с рубини.
— Убедихте ли се вече, че не водя след себе си никого? – Той приседна срещу София върху прашната щайга с небрежността на човек, разполагащ с много дрехи, за които се грижи наемна прислуга. – Добър вечер, г-жо Севазмиу!
— Не съм убедена, че вечерта може да бъде добра едновременно и за двете страни. – София се усмихна със студена усмивка. – Да минем към проблема, заради който ме обезпокоихте.
— Спорен въпрос е кой кого е обезпокоил пръв. – Събеседникът учтиво сведе глава. – Вчера в дома ми имаше обиск, да не говорим пък за незаконното проникване.
— Наистина ли? Остава да предположа, че вие, както подобава на един достоен гражданин, сте се опитали да задържите престъпника или поне веднага сте уведомили властите?
— Нима моят разговор със София Севазмиу вече е заснет от фотограф?
— Не, нищо не се записва и не се заснема. А кой знае – може пък и да се записва и да се заснема, защо да ми вярвате?
— При всички случаи това вече няма никакво значение. И така, вчера беше направен опит за проникване в моя компютър. А съдържанието на компютъра ми ви е заинтересувало, защото съм ръководител на Парижката лаборатория за ядрени изследвания. – Ахмад ибн Салих се подсмихна.
— Е, във всеки случай не съм аз тази, която се интересува от ядрените дивотии. – София напрегнато се вглеждаше в арабина, очите й опипваха лицето на събеседника като пръстите на слепец. – Нека за това се главоболи някой в Москва. Или в Токио. И Тел Авив може да ви мъти водата.