Колко е хубаво! Днес не я дразнят дори просяците, скимтящи над своите мизерни панички за подаяния. Не я дразнят дори пронизващите писъци и силните викове на играещите деца. Меката питка разтваря бялата си паст в пъргавите пръсти на продавача, готова да бъде напълнена с горещата си пикантна плънка, а след миг да я поемат ръцете на купувача. Лъщи пръхкавият кускус, когото разпределят от казана в книжни кесийки. Мухите лакомо се въртят над баклавата и локума, посетителите на уличните кафенета бавно отпиват от димящата черна течност и водата с кубчета лед. Ах, колко е хубав напролет „Шанз-елизе“!
А хората кой знае защо бързат към Триумфалната арка. Какво ли интересно може да се случва там?
* * *
След като едва не събори някаква дебелана, Йожен-Оливие рязко спря под неоновата плетеница от табелите над универсалния магазин. Лошо, много лошо! Дошъл е поне половин час по-рано, отколкото би трябвало, дори и предвид най-големия толеранс от време. Това е половин беля. Може да се разходи до Триумфалната арка, бездруго натам са се запътили всички зяпачи. Страшното е друго – зле е пресметнал времето си. Онзи, който е дошъл по-рано, току-виж закъснял. Севазмиу винаги и навсякъде се появяваше точно на минутата.
Казват, че някога до Триумфалната арка можело да се стигне само през подлез, обаче тогава и автомобилите в Париж са били къде-къде повече. Откакто Йожен-Оливие се помнеше, площадът пред Триумфалната арка беше пешеходна зона. Дали не са започнали да я преустройват? В кръг около арката, на равно разстояние един от друг, бяха наредени десетина железни контейнера като онези, които се използват за боклук. Контейнерът отдясно се оказа пълен догоре с камъни, а над друг такъв отляво тъкмо опразваше каросерията си малък камион.
И още един автомобил бавно се движеше през пешеходната зона, но не товарен, а полицейски, зелен на цвят, с отделена от кабината покрита каросерия за превозване на арестанти. Йожен-Оливие се напрегна, но веднага невидимият наблюдател, който винаги живееше някъде вътре в него, отбеляза, че не е прав и че сега никакви странности не бива да го разсейват. Дори всичко наоколо да е с краката нагоре, неговата задача е да изпълнява заповедта. Той изобщо не любопитства, а само се преструва на любопитен, за да замаже някак прекалено ранната си поява.
Йожен-Оливие настигна движещия се през навалицата със скоростта на костенурка автомобил и с демонстративно внимание се взря в решетъчната задна врата. Зад решетката седеше човек. Зеленият пикап спря. Защо са докарали тук този нещастник? Нали наоколо няма нито затвор, нито съд.
Едва сега забеляза прясно отпечатаните афиши, разлепени по стените на Арката и по кръглите колони за обяви. Ох, колко не му се ще да вниква в гадните червеи на буквите им! А и не се налага. Онзи арабин, седнал на пейката, тъкмо е разгърнал един афиш и явно се кани да го чете на глас на заобиколилите го деца и жени. Да се престорим и ние на неграмотни, помисли си Йожен-Оливие, промъквайки се през тълпата.
— „Нарушавал е юридическите задължения, които самият е подписал при встъпването си на работа“ – с усмивка четеше арабинът.
— Това как да се разбира, господин Хюсеин? – попита снажна жена със светлосиня паранджа*. – Много засукано е казано!
[*Женска връхна дреха в мюсюлманските страни, с дълги ръкави и със закриваща лицето мрежа. – Бел.ред.]
— Гяуринът е обещавал, лельо Мариам, че цялото отгледано на земята му грозде ще бъде предавано в цеха за производство на сушени плодове – снизходително поясни четящият. – А самият водел фалшиво счетоводство. Уж, че реколтата му пострадала от акари, от измръзване. Е, криел част от гроздето. Сама разбираш за какво.
— Нима е правел вино?! Ах, кучият му син! – плесна с ръце лелката.
— Куче!
— Невярно куче!
— Ще види той едно вино! Куче краставо! – надвикваха се едно през друго момчетата.
Междувременно полицаите изведоха арестанта. Оказа се, че е старец, впрочем, все още млад старец, изпълнен със сили, ако се съди по походката му и по загорялото лице, слаб, но жилав, с железни мишци, които се очертаваха под захабената от пране памучна риза. Възголемият му джинсов гащеризон бе протрит, а сивата бейзболна шапка толкова избеляла от слънцето, че по нея вече почти не се четеше рекламата на някакви отдавна забранени спортни състезания. Типичен селянин, веднага си личеше, дори човек и да не знаеше, че е лозар. Накъде го водят? Към някакъв идиотски бетонен стълб, забит под свода на Арката. Доскоро го нямаше.