[* Начало на Шахадата – формула, произнасяна в редица случаи, включително и при приемане на исляма. – Б.ред.]
— Е, не ви благодаря! – Ларошжаклен се надигна. – Та нали вие, руснаците, не сте заинтересовани зад завесата да се създава паника. Просто в случая интересите ни съвпадат, това е всичко.
— Не съм руснак, но наистина няма за какво да ми благодарите – отсечено каза Слободан. – Както сам отбелязахте, не бих си помръднал и пръста само за спасяването на живота на французите. Но сега ние трябва да действаме заедно. Бих искал да взема участие в разработването на плана за ответни действия и при съставянето му бих могъл да предложа известна помощ.
— Това ще го решим ние. – Ларошжаклен се спогледа със София. – И все пак кой сте вие, за какво ни мразите толкова и как да ви наричаме поне за удобство?
— Той е сърбин – отрони София. – Това обяснява второто, макар вие да сте прекалено млад, Анри, за да разберете добре причините на омразата му към нас.
— Не към вас, София Севазмиу – възрази Слободан, погледнал изпод вежди към най-немногословния събеседник. – Вие сте рускиня и сте православна.
— Аз съм в една лодка с католиците, затова от уважение към мен моля да не хвърляте такива погледи на свещеника, той още не е бил роден, когато други свещеници са благославяли хърватите в Босна за убийствата. Да оставим настрана емоциите и да се върнем на проблема.
— Добре! – Слободан направи явно усилие, но въпреки всичко чертите на лицето му не се поотпуснаха.
— Може би нещата не стоят чак толкова зле – Ларошжаклен бавно откъсна думите от устата си. – Катакомбите под Париж са огромни. Временно те ще поберат всички жители на гетата, дори и с тайните осведомители. Няма път за връщане. Само че веднага трябва да отведем хората. Постепенно да разпръснем това огромно човешко стълпотворение. Някои да разпратим из страната, на други да помогнем да минат границата.
— На човека му е присъщо да не вярва в близката катастрофа – възрази отец Лотар. – Жителите на гетата са свикнали да живеят върху минно поле. Мнозина няма да пожелаят да слязат в подземията, да изоставят домовете си.
— Отчето е прав! – с горчивина каза София. – Повечето хора просто няма да повярват в подобно мащабно клане. Няма да вярват дотогава, докато не видят озверените тълпи на собствената си улица.
— И какво да правим тогава? Да спасяваме своите, а другите да оставим да ги изколят като пилета ли?
— Успокойте топката! – София спря Ларошжаклен с властно движение на ръката си. – Колко време имаме?
— Не повече от седмица. – Слободан пресмяташе нещо наум. – Да, така изглежда. Най-вероятно ще предприемат действия на годишнината от завземането на Константинопол. Много обичат да обвързват такива мероприятия с празниците си, направо мило и драго дават.
— Малко е времето.
— Това не решава проблема, но нали християните ще напуснат гетата? – Ларошжаклен се обърна към отец Лотар. – Нали поне те ще повярват в клането?
— Ще повярват, но не мисля, че ще напуснат. Всички християни ще се помъчат да изпратят на безопасно място децата и някои други свои близки. Но от по-възрастните хора мнозина със сигурност ще останат. Те ще приемат това като подходящ час за служене на истината. Та нали по своята същина чудовищното клане, което сега е замислено, е още един етап от Свършека на дните.
Този път настъпилата тишина изглеждаше като наелектризирана. Мислите на четиримата бясно препускаха, разбиваха се в стените на задънени пространства, въртяха се в кръг, мятаха се, кръстосвайки невидимите си траектории.
На оставените да пазят отвън Йожен-Оливие Левек и Пол Берто им се струваше, че времето е спряло, но вътре никой не забелязваше как то върви.
— Между другото, господин резидент, вие така и не ни се представихте. – София вдигна глава и всички с неосъзнато облекчение забелязаха, че в ъгълчетата на устните й се е притаила усмивка. – Кажете ни името си!
— Ами, да речем, че е Кнежевич.
— Предназначението на тази закачка едва ли вече някой би могъл да разбере – засмя се София. – Като ще е Кнежевич, нека е Кнежевич.
— Е, Софи, това е безсъвестно – възмути се Ларошжаклен. – Какво сте си наумили?
София Севазмиу като че ли изобщо не чу нетърпеливия въпрос.
— И като стана дума, задоволете любопитството ми. – Тя отново погледна Слободан. – Относно кутийката за миро.
— Всичко е от просто по-просто. – Слободан също се усмихна. Сега вече наистина нямаше как човек да не забележи, че дори погледът му се променяше, когато той гледаше София. От лицето му изчезваше характерното затворено изражение. Преди десет години ГРУ все пак се реши да обезпокои йеромонах Дионисий, като наруши уединението му.