— Преди десет години?!
— Ами да, той доживя в Соловки до дълбока старост. При това с ясен ум и запазена памет. И реагира на обръщането ни към него с пълно разбиране. Тогава го помолихме за някакъв таен, доверителен знак, при това абсолютно дискретен, с който при нужда да имаме възможност да се свържем със София Севазмиу. И отецът ни даде този малък предмет, като се пошегува, че сътрудниците на разузнаването по такъв начин му помагали да се освободи от греха на вехтошарството. Хубавото е, че върху кутийката дори няма каквато и да е християнска символика. От друга страна, имаше и известни съмнения. За толкова години споменът за битовите предмети се изличава от човешката памет. Вие можехте просто да не я разпознаете.
— Изключено! – София се разсмя и някак по момчешки тръсна глава. – Той е знаел какво прави. Веднъж свекър ми ме замери с това нещо и то доста успешно, уцели ме право в челото. Мисля, че досега ми е останал белег. А и после дълго време изресвах от косите си парченца кехлибар. Нарече ме криминална авантюристка и хвърли по мен кутийката за миро. Честно казано, „криминална авантюристка“ не е точният цитат, макар че предава общия смисъл. Само недейте да гледате с квадратни очи, гърците са доста емоционална нация. Дори църквата по време на празниците е своеобразна говорилня, продължение на пазара. По време на службата се разхождат из храма, който накъдето му скимне, общуват си с познатите. Вие няма как да го разберете, отче, с тази казармена регламентираност на западната обредност. Техният колорит си има своята прелест, разбира се, когато е с мярка.
— Добре, Софи, все пак имайте съвест – не се стърпя отец Лотар.
— Клането може да се предотврати. – София кръстоса поглед с тримата мъже. – Наистина, с цената на същите загуби, както и ако то се състои. Но в този случай ще загинат не невинни жертви, а войници, те ще загинат с оръжие в ръка. И това задълго ще стресне онези.
— Какво предлагате?
Никой не забеляза кой беше задал въпроса.
— Нужен е изпреварващ акт на сплашване. И не по-малко мащабен.
Глава VII
Пробуждането на Анета
Автомобилът със салатен цвят караше имам Абдолуахид от Аустерлицкото гето към Ботаническата градина.
Шофьорът Абдула, младо момче от приелите правата вяра, с опасение поглеждаше към своя „патрон“, както наричаше наум имама. Дори и с просто око се вижда, че патронът е в отвратително настроение, току-виж се хванал за някоя дреболия и отрязал от заплатата му трийсетина евро.
— Още едно задръстване и ще вдигна кръвното. Ама, не, само си помисли, Абдула, нали сега не сме някоя 1405 година*, когато всеки дрипльо е имал своя собствена кола! Само през последните десет години личните автомобили, слава на Аллах, намаляха с една трета! Тогава откъде, просто бих искал да разбера откъде, се взимат тези вечни проблеми с паркирането, тази теснотия по пътищата?!
[* 1405 г. – според лунния ислямски календар (хиджра), т.е. 1985 г. – Б.ред.]
— Ами тя, статистиката, е хитро нещо, достопочтени Абдолуахид! Зависи откъде ще я погледнеш. От една страна – да, сега личен автомобил има едва всяко десето семейство. Затова пък колко повече са станали семействата през тези десет години?
— Не ми се прави на умник! Там е работата, че тъкмо вашите жени, франкските, не раждат достатъчно! – възмути имамът. – Да не мислиш, че никой не знае какви ги вършите? Вземате си някоя стара мома, сестра или приятелка на жена ви, уж като втора жена, а в действителност тя само помага в къщната работа и в отглеждането на децата! Преструвате се, заблуждавате порядъчните хора! Няма у вас склонност към нормалния ред! Аз пък бих проверявал, бих проверявал дали мъжът спи с всичките си жени! Ако човек се захване да ви контролира истински, колко ли неща ще излязат наяве за семействата ви!
Абдула си замълча. Въпреки свадливия характер на имама, той държеше на работното си място, а особено търпелив ставаше след всяко посещение на някое от гетата. Прекалено добре си спомняше не толкова далечните полугладни години, гадните цигари, прекроените от по-големия му брат вехтории, с които го обличаха, таванската стаичка от пет квадратни метра. А най-обидното беше, че наоколо живееха толкова много тъпанари, които започваха да ги обръщат в правата вяра. Пък те изобщо не искаха, някои произнасяха шахаду със сълзи в очите, все едно на света няма нищо по-страшно, а други направо предпочитаха да легнат в гроба. А пък него благочестивите изобщо не го закачаха, направо беше се уморил да чака. Понякога му се струваше, че ей така ще си литнат най-хубавите му години зад бодливата тел. От друга страна, работата беше деликатна, нямаше как да се предложи сам. Е, можеше, разбира се. Но имаше опасност да се мине. Когато имам Абдолуахид най-после влезе в техния дом с „Поучение за привържениците на суната“ под мишница, той изпита истинска радост. Майка му и брат му мълчаливо излизаха от стаята, мрачни, угрижени, а той оставаше и слушаше. Слушаше, кимаше, съгласяваше се, понякога безсилен да сдържи лъчезарната си усмивка, особено когато пресмяташе наум колко пъти по-големи са заплатите на правоверните. И стана като в приказките – имамът сметна неговото обръщане към правата вяра за свой личен триумф, самият ходатайства пред бюрократичните органи за многообещаващия младеж. И в края на краищата го взе при себе си за личен шофьор. На такава работа не можеше да се вреди дори всеки турчин, а и арабин не би я пренебрегнал!