— То и потомствените правоверни понякога не са по стока от вас – продължаваше да мърмори имамът. – Учат децата си да се залисват по тези изобретения на шейтана – разните му там пиана, контрабаси, цигулки… Добре поне, че в града не остана нито едно от онези гадни огромни неща с десетките тръби*! Че и на тях щяха да свирят! По-добре да бяха се загрижили детето им да не се успи за ранната молитва! Ама не, намазът не ги вълнува, по-важно е дрънкането на пиано! Е, дума да няма, малко музика не вреди и на праведния човек – там на някоя сватба или просто когато седне на празнична трапеза! Но всички тия ноти са дяволска работа, те са от шейтана, от шейтана са! Да, Абдула, напомни ми да изпратя помощниците си да изгорят всички ония купища ноти в къщата на кафирката, с която днес се разправяхме! Че току-виж, ги разграбили и изпокрили, знам я аз тая пасмина от гетата…
[* Има се предвид орган. – Бел.пр.]
Лятото обещаваше да е знойно, още отсега следобед започваше да напича. Имамът се беше изморил в гетото, измори се да катери стълби из кооперациите, останали отдавна без асансьори, измори се от престоя в мизерните, прашни малки жилища без климатик. Ако не беше това раздразнение, естествено за личност с толкова висок ранг, той сигурно едва ли би извикал незабавно полицията, да арестува възрастната учителка по музика, едва свързваща двата края с уроците, които даваше в Аустерлицкото гето. На тази учителка, някоя си Маргарита, пфу, ама че именце, Маргарита Тейс, отдавна й бяха вдигнали мерника, обаче можеше спокойно да си поживее в своята дупка още пет години. Такива случаи не бяха рядкост.
— Но с кафирите е лесно да се оправиш! Опитай се току-така да арестуваш заради музика правоверен! – не се кротваше имам Абдолуахид. Потта се стичаше по лицето му изпод яркозеления тюрбан от лъскав брокат – а уж климатикът в колата работеше, скъп климатик, подобаващ на автомобила! – Такъв шум ще се вдигне, че самият ще се наложи да се скриеш вдън земя! Уф, така си и знаех, сега ще ни хване задръстването, няма начин да не ни хване!
Колата още не беше спряла, а се движеше бавно сред лавината от автомобили. Но пътят до улица „Кафарж“ можеше да отнеме не по-малко от час. А на имам Абдолуахид вече му се искаше колкото може по-скоро да влезе в „Ал-Франкони“, искаше му се да се отпусне в мраморната вана, а после на воля да си пие горещ чай от мента в една от стаите с мозайка на джамията. Чай от мента с медени курабийки! Къде ти! Сега колата вървеше по-бавно и от пешеходец, а разстоянието между нея и съседното ситроенче все повече намаляваше, още миг и нямаше да има как дори да се отворят вратите!
Имамът неволно завидя на закръгления хлапак, който майсторски лавираше между колите с лъскавия си мотор. Няма да успееш да се промушиш и ти, негоднико, и на теб ще ти се наложи да висиш тук! Но хлапакът вече беше вкарал предната гума на мотора между двете коли. На колко ли години е, та родителите да му позволяват да кара по платното, че отгоре на всичко са му купили и толкова скъпо возило! Ако се съди по ръста, едва ли е на повече от дванайсет. Ама че времена!
Междувременно нахаканият хлапак беше се изравнил с предната врата. Надигна се върху седалката на мотоциклета и изведнъж удари с нещо метално по тавана на колата, точно над главата на имама! По бронята на новата му кола, ах, негодник такъв! И знае, че няма как да го хванеш, та нали вратата едва се отваря! Малолетният наглец отново се отпусна върху седалката: на ръка разстояние, през стъклото, колко жалко, че е затворено, няма как да го докопаш, мерна се лицето му с прекалено тежка за тънката шия каска. Нещо в извивката на тази шия накара имама да впие поглед в лицето, наполовина скрито от прозрачната, хвърляща отблясъци горна част на каската. Светлосивите очи се сблъскаха с неговите през бариерата на бронираното стъкло и пластмасата. Момиче! Момиче, облечено с мъжки дрехи, с открито лице посред бял ден!