Някога, видяла миниатюрните длани на седемгодишната Жана, мадмоазел Тейс, както си признаваше много по-късно, бе въздъхнала и беше се съгласила да се занимава с момиченцето само „за да не развие детето комплекс за непълноценност“. Обаче скоро стана ясно, че почти бебешките, с трапчинки вместо костици ръчички, притежават поразителен обхват. Скоро мадмоазел Тейс се ядосваше единствено за недостатъчното прилежание на ученичката си.
А ето, че сега тя пътува към групово погребение, вече я карат натам, натикали как да е беззащитното й тяло в претъпканата каросерия на катафалката. Жана добре знаеше как се отнасят те с телата на жертвите.
Трябваха й няколко минути, за да изкопчи от плачещата Мари-Роз какво е наредил обичният имам, който винаги обикаля тук. Стана ясно, че той още не е напуснал гетото, а се е запътил към лавката за книги. Мадмоазел тъкмо поправяла грешката на Мари-Роз, когато зеленият влязъл. Тя се разсърдила, на обичайните хули му отговорила, „че ще учи децата на музика, докато е жива“. А онзи отвърнал на изкълчен френски: „Е, тогава не ти е останало много да го правиш, стара глупачке!“ Изтръгнал цигулката от ръцете на Мари-Роз, хвърлил я на пода, зашлевил я по бузата, измъкнал джиесема си и започнал да звъни на някого. А мадмоазел само успяла да прошепне: „Бягай вкъщи, дете! Прости ми, че не те доучих, но запомни: всяко унижение стига до граница, след която повече не може да се търпи.“
А по-нататък всичко се разви някак от само себе си. Толкова естествено, че Жана като че ли изобщо не беше виновна. Оставаше само да свие някоя и друга „лепка“ в повече, да се закачи за изрода и да го приклещи на подходящото място в задръстването…
Е, добре, трябва да се постарае някак да оправи нещата поне оттук нататък. Жана спря пред вратите на малка авторемонтна работилница. Държеше я турчин, а при него работеха двама от гетото – Пол Герми и Стефан Дюртал.
Първо зърна Герми, който човъркаше двигателя на истинска антика – ситроен с две врати, спрян от производство още през деветдесетте години на миналия век. Трийсетинагодишен, носещ очила с много диоптри, които грозно смаляваха очите му, рано оплешивял около слепоочията, със слабо фино лице, Герми най-малко от всичко приличаше на работник, какъвто не би и станал, ако живееше в нормално време. Двайсетгодишният Дюртал, който още не беше толкова омаломощен от живота, изчукваше в дъното на работилницата смачканата броня на някакво „Волво“.
Герми й махна с ръка да влезе – значи турчинът го нямаше.
— Уха, някой е изкарал прадядовия „чифт дорести“ да оре с тях! – възхити се Жана, скачайки на бетонния под. – А моят кон ще го подковете ли пак, момчета?
— Не можем да смогнем да ти пренабиваме номерата, имай все пак мярка! – измърмори Герми. В действителност, само детската закачлива бонбонена усмивка на Жана стигаше, за да получи от него каквото си иска. Герми прекрасно разбираше, че момичето върти него, зрелия човек, на пръста си, че е редно поне от време на време да се обръща към по-възрастните на „вие“, че в края на краищата подобно съдействие ще му докара куп неприятности. Но не можеше да направи нищо и в душата си беше безкрайно благодарен на момичето дори само за това, че разговаря с него, че се шегува, че не го презира.
Шестнайсетгодишната хлапачка, според представите на отминалите десетилетия – дете, което има нужда от закрила и опека, с лекота правеше онова, на което не беше способен той, Пол Герми. Тя се бореше, той плуваше по течението. Без да оправдава себе си, Герми разбираше, че сега на подрастващите в известен смисъл им е по-лесно да живеят достойно. Нали те по нещо напомнят фермерските деца от Дивия запад, от люлката свикнали с бойните викове на индианците оттатък царевичака. Които раснат, носейки патрони на бащите си, а първия си изстрел правят щом само заякнат дотолкова, че да могат да вдигат пушката. Убийството на човек за тях не е Рубикон*. Никаква хамлетовщина не ги измъчва – те вземат съдбоносни решения в движение. А той беше възпитан от родители, родени в края на 70-те. И все пак – колко се страхуваше Герми да не долови към себе си, възрастния слабак, гнусливо съжаление в този светлосив поглед.
[* „Да преминеш Рубикон“, е метафора за точка, от която връщането назад е невъзможно. – Бел.ред.]
Междувременно Дюртал вече вкарваше мотора на Жана в работилницата.
— Няма ли как да стане веднага, Стефан? – умилкваше се Жана. – Мога да постоя тук и да почакам!