— Да бе, изродът направо ще умре от щастие да се запознае с теб – ухили се Дюртал. – Ще се появи всеки момент, вече се обади, че пътува насам. Ела утре сутринта, когато е спокойно!
— Чакай, къде ще вървиш така облечена? – разтревожи се Герми. – Жана, изчакай една минутка да поровя из вехториите. Тия дни Фатима беше дала една стара паранджа за парцали, още не съм я късал. А ти, Стефан?
— Дявол да го вземе, при всички случаи сме го омърляли и вони, както не подобава за жена – недоволно откликна Дюртал. – Въпреки това е по-добре от нищо…
— Пука ми, не мога да търпя тези маскаради – безгрижно махна с ръка Жана. – Ще пренощувам тук наблизо, а утре рано сутринта ще дойда за мотора.
— Само да не е преди девет – уточни Стефан.
— Добре! – Жана изтича на улицата. Нейният подслон се намираше през една пресечка. Нейната позната Люсил, чистачка в антикварно магазинче, понякога й предоставяше килера за метли и препарати, когато тя отиваше да нощува в гетото. Кой ще си пъха носа там посред нощ?
Не е честно, мислеше си Жана, докато препускаше по тротоара. Мадлен Мешен е само с една година по-малка от нея, а спокойно се разхожда из цял Париж, колкото й душа иска. Ами как не, с нейния трийсет и шести номер и тесен ханш! Нахлупва си на главата бейзболна шапка, облича си някое по-свободно яке и цепи напред! Късметлии са някои. Жана, разбира се, прекрасно си даваше сметка, че самата тя може да мине за момче само яхнала мотоциклета, и то препоръчително на висока скорост.
Да му се не види! Точно срещу нея бавно се движеше полицейска кола, пълзеше като охлюв, за да може седналият до шофьора сержант да сверява номерата на къщите. А може би и нещо друго, Жана нямаше време да се замисля. Като се оглеждаше за подходящ безистен, тя зърна входа на обществена тоалетна. Също става!
По принцип Жана се гнусеше от градските тоалетни с техните пластмасови ибрици, пълни с вода, вместо тоалетна хартия. Бр-р-р, каква отврат, за кой ли път си помисли тя, докато затваряше вратата след себе си. Обаче за сметка на това тук няма как да влязат мъже.
В ниското приземно помещение имаше само една жена. Сложила до себе си пъстроцветни пакети с току-що направени покупки, тя стоеше пред огледалото с гръб към Жана и си освежаваше устните с вишневочервено моливче.
Какъв смисъл има да се червиш, като след малко ще си скриеш лицето с фередже, с насмешка си помисли Жана.
Моливът за устни трепна в ръката на жената. Очите й се разшириха.
Жана се вцепени повече от изумление, отколкото от страх. Застинала неподвижно, тя се взираше в собственото си отражение зад гърба на светлокосата мюсюлманка: синкаво бледа, със спортна риза, яке и джинси, без нищо на главата, дори и мотоциклетната си каска остави при Стефан, понеже не й трябваше…
Как не беше съобразила, как можа да влезе в тоалетната с „мъжки“ дрехи! Тази лелка не току-така се е втренчила в нея като в привидение, от привидение тя със сигурност би се изплашила по-малко, отколкото от такъв харам, от такъв аурат* посред бял ден!
[* Аурат – части от тялото, които задължително трябва да бъдат покрити с дрехи. – Бел.ред.]
Преди това не вярваше, когато хората казваха, че на всекиго поне веднъж в живота му се случва безумно да се издъни, че най-често в такива случаи им проработва късметът. А на когото той не се е усмихнал, просто няма да може да разкаже вече никога и на никого как точно се е издънил.
Светлокосата жена с треперещото в ръката си моливче и Жана се взираха в огледалото, без да откъсват поглед от него, сякаш то показваше тайните на ясновидство или пък беше монитор на онова отдавна забравено нещо, наричано телевизор.
Ако се развика, ще я цапардосам, реши Жана. Може би все пак нещата някак ще се разминат.
В преддверието, свързващо тоалетните, се чуха стъпки.
— Аз пък повтарям, че това никак не ми харесва. – Гласът, който говореше на лингва франка, принадлежеше на турчин и с безцеремонно властните си интонации издаваше, че притежателят му е полицай. – Някакъв сополанко влиза под носа ни в клозета, а сега там няма никой.
— Ти, Али, не можеш дори да се изпикаеш, без да направиш от това проблем – отвърна му друг глас. – Да не сме дошли тук да си играем на криеница?
— Абе, къде ще се дене това контрабандно кафе. Няма да се развали, я! Разбери, клозетът няма дори прозорци. Ами, ако той се е вмъкнал в женската част, ако е някой хулиган или нещо още по-лошо?
— Е, и какво да направим? – вторият полицай започваше лениво да се съгласява. Нямаше съмнение.
Сега вече Жана наистина изстина, изстина от корените на косите си до подкосилите й се колене. Загубена е, направо е загубена! Господи, поне да имаше в себе си револвер, ама – не, подчиняваше се на разпореждането, че без крайна нужда е по-добре да не се носи оръжие из шериатската зона!