— Да почакаме малко, да проверим документите на жените на излизане, а след това и самото помещение.
Огледалото отрази мъртвешки пребледнялото й лице, а замръзналото във въздуха позлатено моливче на жената изглеждаше така, сякаш е втъкнато в ръката на манекен от витрина.
— Защо пък на жените?
— Ами чух тия дни, че в убийството на кадията на шестнайсети окръг било замесено именно момче, забулено с фередже. След взрива тръгнало да бяга и видели, че тича някак не по женски. Опитали се да го задържат, но той натръшкал всички. И никакви белези, по които да го заловиш.
— Виж ти какви ги вършат шейтановите изчадия! Хей!! – гласът, извисен до вик, се изпълни с преднамерена строгост. – Има ли някой долу?
— Да, има, не влизайте! – Неочаквано спокойно се обади жената, извръщайки се към Жана. Тя също беше бледа, много бледа. Няколко мига двете се гледаха в очите. Моливчето падна на плочките и слабо издрънча. Жената доближи пръст до устните си.
— Тогава побързайте! Проверка на документите!
Жана завъртя глава: благодаря, но няма никакъв смисъл.
Жената изведнъж започна трескаво да рови из пакетите си. Грабна един от позлатена хартия с червено-зелени шарки, смъкна панделките, докато разкъсваше хартията, извади нещо от розов плат, отръска го.
В ръцете си жената държеше нова-новеничка паранджа, тъкмо по мярката на Жана.
— По-бързо! – още докато късаше етикета, жената вече подаваше дрехата на Жана.
Наистина нямаше време за умуване. Жана потъна в розовите дипли. Когато надникна през решетестия прорез, жената, все още необлечена, мачкаше луксозната хартия. Като я направи на съвсем малка топчица, тя я хвърли в кошчето за боклук и едва тогава също се забули с фереджето.
— Дръж! – Жената натика в ръката на Жана един от своите елегантни пакети, а в другата й ръка се беше вкопчила с всичка сила с ледените си пръсти. Тромавите полицаи (а някой, ще ме прощавате, да е виждал строен турчин над трийсетгодишна възраст?) снизходително огледаха жената с младото момиче, натоварени с очевидно скъпи покупки.
— Остана ли още някой в тоалетната? – попита единият, изразително протягайки ръка за документите.
— Май че не, не знам! – спътницата на Жана подаде личната си карта.
— А на момичето? – полицаят сканира малкия правоъгълник със специален прибор.
— Проверете си базата данни – произнесе надменно жената. – В нея трябва да се съдържа информация, че имам четиринайсетгодишна дъщеря, Иман.
— Нарушавате реда, уважаема! Скоро ще стане мома за женене, а ходи без лични документи в себе си. Хайде вървете.
След като се озова на улицата, жената ускори крачка, теглейки Жана, чиято ръка продължаваше да стиска в своята, към малък спортен автомобил.
— Много ми помогнахте – освободила дланта си, Жана се опита да върне пакета на собственичката му. – Оттук лесно ще се оправя сама.
— Чуй ме, скъпа, виждам, че си направила някаква беля. Днес в града има три пъти повече полицаи от обикновено, а ти си без документи, нали? Ще изчакаш няколко часа на безопасно място.
— Значи вие не сте мюсюлманка? – Усмихна се Жана, забравила, че няма как да видят усмивката й.
— Мюсюлманка съм.
Жана се дръпна назад неволно, но с рязко движение на цялото си тяло.
— Моля те.
— И защо да ми помагате?
— Ти си французойка.
— Аз – да, вие – не. Вие сте бивша французойка.
— Може би – жената не се обиди.
Жана отдавна можеше да е драснала, но я обзе любопитство – обичайният й порок, за който вече толкова пъти я упрекваха. Не, наистина трябва да види откъде се взимат такива своеобразни колаборационисти? Щом случаят й го е предложил. В края на краищата – да става каквото ще.
— Добре! – И тя се настани на предната седалка.
Като въздъхна с облекчение, жената веднага потегли. Изглежда, полицаите, които щяха всеки момент да се появят от тоалетната, сериозно я плашеха.
След няколко минути те вече се носеха покрай Люксембургската градина.
— Между другото, може ли да ви питам нещо? – Да говори през процепа на плетената мрежичка, която й се навираше в устата, беше много гадно. – Как се казвате?
Жената не отговори веднага. Изглеждаше, че внимава в пътя. Ръцете й, които уверено държаха кормилото, бяха изискано малки, с издължени, фини пръсти. Маникюрът на овалните, не много дълги нокти беше дискретен, с телесен цвят. Само пръстите й бяха претрупани с пръстени, всичките – големи, тежки, от червеникаво злато. Пръстените не отиваха на тези ръце, никак не им отиваха.