— Кямран, ей, Кямран, сега ще започне! – Младеж с пъстра хавайска риза, явно напушен с трева, кой знае защо се спусна към железния сандък и започна да загребва с ръце камъни, един, два, няколко камъка с големината на едра ябълка. Да не беше решил наистина, че това са ябълки? Я, какъв му е замъглен погледът!
Като притискаше с лявата ръка камъните до гърдите си, младежът продължаваше с дясната да граби още. Наведе се неловко и един камък падна върху крака му. Вместо да изругае от болка, момчето кротко се усмихна. Добре се е надрусал от сутринта!
— Хайде, помести се, вече взе достатъчно! – Лелката в синьо заобиколи момчето, прихвана краищата на полите си, направи нещо като престилка и също започна да трупа камъни.
След нея вече се бяха подредили две по-малки момчета, дебелак, стиснал пура между зъбите си, за да са свободни ръцете му, и съвсем малко момиче с все още незабулено лице, които бързаха да напълнят джобовете си с камъни.
Възможно ли беше всичките да са изгубили разума си?
Йожен-Оливие от дванайсетгодишната си възраст смяташе себе си за войник, а и строго погледнато си беше такъв. Тъкмо затова не се побоя наистина да проумее онова, което някой кротък еснаф би завоалирал с по-пристойни думи – и го обзе страх.
Отговорът на въпроса му не искаше да бъде възприет от мозъка му. Загадката беше толкова разбираема, толкова проста, че той я виждаше, но не съумяваше да я разпознае. Успокой се, слабако! Трябва да се вземеш в ръце и незабавно да разбереш какво става. Та той просто не иска да разбира. Така не може.
* * *
Зейнаб се колебаеше. И на нея й се искаше да се запаси с камъни. Дланите си после ще изтрие с мокри ароматни кърпички, каквито винаги носеше в чантата си, обаче какво ще се случи с маникюра й? Жалко, вчера й го направиха. И какъв сполучлив лак само й сложиха! Между другото, биха могли срещу заплащане да осигуряват за почтената публика нещо по-удобно. Дори същите тези камъни, но увити в целофан. Мъжът й е прав, мрънкат за увеличение на социалната помощ, оплакват се от липса на средства, а когато се иска просто навреме да се задействат, за да припечелят нещо, мислят само за развлеченията си. Защо тя да трябва да се въздържи или да се оприличи на онази беднячка с окърпената синя паранджа?
Но беднячката, която нямаше работа в такъв престижен квартал, така ревностно се запасяваше с камъни, че Зейнаб не издържа. Да му се не види и маникюрът, в крайна сметка ще го пооправи криво-ляво в стаята за жената на универсалния магазин, а утре ще извика вкъщи опитната си маникюристка.
* * *
Полицаите вече закопчаваха специалните белезници, за да приковат стареца към стълба. Йожен-Оливие вече бе разбрал всичко, разбра го, преди да се е насилил да се вслуша отново в одумките на тълпата. Напълно спокоен – какво ли не бе му минало през главата за неговите осемнайсет години – той стоеше на трийсетина крачки от осъдения, когато изведнъж се случи още нещо странно.
Отскубнал с все сила от полицая ръката си, вече почти извита назад, селянинът (бейзболната шапка отхвръкна и косите му, наполовина прошарени, наполовина руси, се развяха от лекия ветрец) внезапно вирна брадичка, сякаш с достойнство кимна на самия себе си, вдигна окованата си в желязо ръка към челото си, бавно го докосна с върховете на пръстите, бавно прокара дланта си надолу, към слънчевия сплит, оттам – към лявото рамо, от лявото рамо към дясното.
Старецът се прекръсти!
Това сякаш послужи за сигнал. Полицаите едва успяха да приковат селянина към стълба и се пръснаха тичешком с доста изплашени лица.
— Бисмилла-а-а!!!
Няколко камъка профучаха, без да го улучат, после един го удари по бузата и като кибритена клечка, драсната в ръба на кутийката, изсече от нея кръв. Оттам нататък настъпи пълна неразбория, хората крещяха, дюдюкаха, смееха се, камъните летяха един през друг, засрещаха се, падаха, като градушка се сипеха по асфалта.
— Иншалла-а-а!!!
— Смърт на кафира*!
[*Кафир – непосветен в исляма; синоним на гяур. – Бел.ред.]
— Смърт на кучето!
— Смърт на винаря!
— Субханалла-а-а-ах!*
[*Бисмилла – в името на Аллах; иншалла – с помощта на Аллах, субханаллаах – всичката слава на Аллах (араб.). – Б.ред.]
Йожен-Оливие изведнъж забеляза момченце на не повече от три годинки с пухкаво бяло костюмче, с кестеняви къдрици, уверено топуркащо с дебелите си крачета – в ръчичките си държеше камък.