— Наричай ме Анета! – без да обръща глава към Жана, каза най-после жената.
Глава VIII
Път през тъмнината
— Отец Лотар, може ли малко да ви изпратя?
Свещеникът, излязъл сам от вратата, край която стоеше Йожен-Оливие, погледна младия човек, но не го позна. А дали не го беше познал? Кимна, но някак разсеяно, без доброжелателната си усмивка.
— Не обичам особено да споделям с някого такъв неприятен път – каза той накрая. – Днес ще прекарам нощта не в своето скривалище, а в метрото.
Е, това го знае всяко дете, че не бива продължително време да се нощува на едно и също място.
— А коя метростанция ви трябва?
— „Плас де Клиши“.
— А не ви ли се струва, отче, че ще можете да пренощувате там едва утре? – попита Йожен-Оливие. – Днес ще стигнете до „Клиши“ не по-рано от сутринта.
— Ако вървя пеш – да! – този път свещеникът погледна спътника си по-внимателно, най-после по устните му се плъзна усмивка. Йожен-Оливие за нищо на света не би си признал, че много очакваше тази сдържано одобрителна усмивка. – Но аз ще използвам превоз.
— В изоставеното метро? Някоя карета, теглена от шест бели коня или направо впряг с дракони?
— Колко романтични сте все пак вие, атеистите – отвърна свещеникът. – Ще разбереш. Виж какво, млади Левек, остани с мен за компания, но само в случай, че и ти можеш да пренощуваш на онова място. Тогава няма да търся друг. Защото там ще ми е нужна известна помощ.
— На вашите услуги съм.
Като минаха една пресечка, те се спуснаха към станция „Бастилия“, смесвайки се с пъстрата навалица работници от гетата, безработни, сред които преобладаваха негрите – големи любители на социални помощи, турски работници, най-трудолюбивите обитатели на шериатската зона.
Парижкото метро, печално известно още от добрите си времена с неудобството и бъркотията на своите линии, сега, когато половината му разклонения бяха излезли от строя, беше станало съвсем мръсно. Тук не се налагаше да се опасяваш от проверка на документите, затова пък трябваше да си пазиш джобовете. Просяците, разположили се на цели пълчища в подлезите и под ръждивите изтърбушени рамки на рекламните билбордове, светкавично се превръщаха в обирджии. Мърляви дечурлига, просещи милостиня, каквато никой не им даваше, сновяха из навалицата в търсене на подходящата жертва. Да срежат нечия чанта, за тях беше нищо работа.
Упътващите табели сочеха пътя към работещите линии, празните тунели дори не бяха оградени навсякъде с въжета. Какво пък, заможните парижани сега не използваха метрото. Наземният превоз с кондуктори се смяташе за по-престижен.
Промъквайки се заедно с отец Лотар покрай разположилия се в краката им битак, с изложени върху вестници амулети и контрабандни стоки, Йожен-Оливие непрестанно се измъчваше от опасението – ами ако някой от тълпата изведнъж се досети, че вижда свещеник? Идиотска мисъл, общо взето – да разпознаеш свещеника в отец Лотар беше малко вероятно.
Пропътуваха две спирки, слязоха на платформата заедно с човешкия поток и кривнаха в черния ръкав на празен тунел.
— Намирате ли за благоразумно, Ваше Преподобие, да скитате из запустелите линии? – Тъмнината, сменила мъждивата светлина на лампите, направо радваше окото, а обгърналата ги внезапно тишина изглеждаше след стълпотворението оглушителна. – Сигурно нямате дори револвер.
— А за какво ми е?
— Е, да, вярно, нали вие не бива да убивате! Но все пак се говори, че тук се криели криминални престъпници, крадци, наркодилъри и какви ли не други типове.
— А ти виждал ли си ги?
— Честно казано, не ми се е случвало.
— Наркодилърите, сутеньорите, крадците и убийците благополучно си безделничат горе, в шериатската зона. Процентът на заловените от полицията е толкова нищожен, че престъпниците няма защо да се завират из такива неудобни места. Полицията залавя точно толкова престъпници, колкото й трябват, за да организира показни наказателни присъди, от рода на отсичане на ръце на крадците. А останалите просто ги контролира. Това напълно задоволява всички.
— Благочестивите са по-трудолюбиви.
— Те си имат други задачи. – Отец Лотар измъкна нещо от джоба на гащеризона си. Чуха се няколко тихи щраквания, а след това в черната паст на зейналите пред тях сводове падна ярка ивица светлина. – Всеки мегаполис, дори най-противоестественият, трябва да живее, поддържайки сложен баланс. Когато той бъде нарушен, се извива смъртоносен ураган.