Фенерът изтръгна от тъмнината количка с дълъг лост, напомнящ детска люлка.
— Пълен разкош! Работеща дрезина! Наистина си имате луксозно превозно средство, Ваше Преподобие.
— Да я преместим на главната линия – свещеникът закрепи фенера за гащеризона си, за да си освободи ръцете. – Само да преместя стрелката. А сега – хващай!
— Уф-ф! – Йожен-Оливие скочи върху тясната платформа. – И как щяхте да се оправите, ако бяхте тръгнал сам? Пеш ли?
— Защо? Пак по същия начин.
— Бихте ли могъл да управлявате дрезината самичък? – недоверчиво попита Йожен-Оливие.
— Колко пъти съм го правил. Още в Семинарията се отделяше голямо внимание на спорта. Полезен навик, както многократно имам възможност да се убедя.
Дрезината полека набираше скорост.
— Е, какво искаше да кажеш преди малко за моята откаченост?
— Не съм споменавал такова нещо.
— Какво ще се промени, ако по мой адрес употребиш по-учтив израз, отколкото по адрес на мюсюлманите?
— Прав сте. Отец Лотар, а вие не… Вие не играете ли някаква игра? Мога да разбера това, че много обичате месата и съм убеден, че докато сте жив, няма да позволите на някакви си там да ви забранят да я отслужвате. Ясно ми е, че християнството е достатъчно важна част от нашата култура, за да се умира в нейно име. Но все пак тия неща… дяволът, демоните, ангелите, раят, адът… Мислех си, че дори свещениците отдавна вече ги смятат, е, да кажем, за нещо като символи.
— Поколенията католически свещеници, които са смятали дявола за риторическа фигура, отдавна са в миналото! – рязко, в промеждутъците между движението на лоста, изрече отец Лотар.
— Мисля си, че те горят в същия онзи ад, който също смятаха за риторическа фигура, тези свещеници на XX век! Заради тях Римската църква западна, а след това престана да съществува. Точно те казаха, като в онзи идиотски виц – и вие сте прави, и вие сте прави, и вие сте прави за себе си. Всички народи вървят към Бог, но всеки по свой собствен път! Няма защо и да се мисионерства, щом е така! А без съзнанието кое представлява единствения съд на Истината – Христовата църква няма как да съществува. Това е като око, което не вижда, като тяло без душа. Столетия наред Римската църква е казвала: „Само аз съм права!“ През XX век тя бе разядена от либерализъм и каза – всеки е прав за себе си. С това католицизмът приключи, настъпи неокатолицизъм, тоест леко театрализирана хуманистична говорилня. Знаеш ли на какво ни учеха в Семинарията? Ако Светото Причастие падне на пода, свещеникът е длъжен, първо, да коленичи, да целуне на това място камъка, а после да вземе специално длето и да остърже пласта, който е бил докоснат от Причастието. Е, и този каменен прах, разбира се, следва да се събере, с една дума, трябва да се направят още много неща… И всичко това човек не го възприема като идиотизъм само при едно условие. Ако вярва, че си има работа с Плътта Христова. Ако ли пък смята, че парченцето нафора уж е Плът Христова, че символически е Плът Христова, тогава просто може да го вдигне и да си го сложи в джоба, а после спокойно да си тъпче по това място, както са правели не по-малко от седемдесет години неокатолиците. Нещо още по-интересно – след месата те просто са изхвърляли излишните парченца нафора, само си помисли – излишното Тяло Христово! Нима ще ти се прииска да умреш за нафора, която със собствените си ръце изтърсваш от потира в кофата за боклук? И когато дойде истинският враг, признаващ за истина единствено себе си, а сговорчивите либерални католици – за глупаци, нито един от тях не поиска да умира. И вместо тях умря Римската църква.
— Не е вярно, че никой не е искал да умира. Моят дядо… Той е бил… Всички от семейството ни са били министранти на „Нотр Дам“. Убили са го, когато уахабитите са дошли да превземат катедралата. Той е умрял за „Нотр Дам“, а свещеникът е избягал.
— Значи ти си внук на мъченик? Ти си щастливец, той те закриля.
— Само че дядо ми е бил точно такъв неокатолик, за каквито говорехте вие. Ходел е на нелатинската меса, сигурно и Причастието е вземал в ръка.
— Той е мъченик, всичко друго не е важно. Разбери, мирянинът не решава как да използва Светото Причастие, каква да е месата. Бог ще прости на неправилно научения мирянин. Цялата отговорност носи духовенството. И виж, че Бог е изпратил на твоя дядо твърдост, а на свещеника – не. Но все пак такива като дядо ти е имало малко, много малко. Неокатолицизмът разяде вярата. Небрежното отношение към Причастието, неспазването на постите – всичко това съдържаше прекалено много съблазън за миряните.
Дрезината летеше в тъмнината, лъчът прекалено бързо се плъзгаше напред, за да може да различиш нещо в светлината му.