— Ами ти какво стоиш, гледаш да не изцапаш ръцете си ли? – Младеж с черна риза, с не чак толкова еуфоричен вид, се доближи до Йожен-Оливие. Сигурно беше от доброволците на благочестивата стража. Трябва да изчезне оттук, докато не е станало твърде късно.
Вилнеенето на тълпата продължи не повече от петнайсет минути и стихна много бързо. Окървавеното тяло безсилно бе увиснало на синджирите. Камъните стигаха до коленете му. Вероятно смъртта бе настъпила още преди камъните да са престанали да хвърчат.
* * *
Зейнаб бършеше дланите си с ухаеща на жасмин мокра кърпичка. Все пак един нокът беше й се счупил, но маникюристката ще успее внимателно да го подлепи отдолу, под лака изобщо няма да си личи.
* * *
Йожен-Оливие полека се измъкна от тълпата. Още една картина от техния живот, само една от десетки подобни. Още една смърт, една от хилядите други смърти. Какво необикновено имаше в това?
Докато са живи лозята на Франция, ще има и тайни винари, ще има черен пазар. А лозята няма как да ги унищожат, прекалено много обичат стафиди, май няма нито едно ястие, в което да не ги слагат. А има ли черен пазар, значи и винарите и винотърговците ще ги преследват и измъчват до смърт публично, по всички закони на шериата. И все пак, нещо докосна душата му, нещо твърде важно. Нима това беше странно величественото кръстно знамение, широкият жест на петте пръста, превърнали се в символ на петте Христови рани. Нима все още са останали вярващи? Двайсет години, след като е отслужена последната меса!
Йожен-Оливие не вярваше в Бог, затова си имаше причини от семейно естество. Семейство Левек, населяващо фамилното имение в тихия Версай не по-малко от десет поколения, бе принадлежало в миналото към властимащите. „Ние, разбира се, сме плутократи, телцекрати – казвал хлевоустият дядо Патрис, когото Йожен-Оливие никога не беше виждал. – Друга власт в републиките просто няма. Но нашият Телец поне е расов. Либералите се надпреварват в остроумие по повод нашите старомодни морали. А какво да кажем за тяхната тройна охрана и електроника като в ЦРУ, и в името на какво? Да не би в залата, където стотина пубери се кълчат под звуците на рап музика, случайно да влезе сто и първият, когото го няма в списъка. Така че, да си се смеят на воля. Смисълът на пазара е примитивно матримониален. Младите пари не си омесват кръвта с нашата дори когато са значително повече. Тъпанари! Какво са техните милиони в сравнение с нашите хиляди? Ако някой от нашите хора се спъне, стотици ръце ще се протегнат към него, за да му помогнат да стане. А в техния случай това ще са сигурно сто чифта крака – за да го стъпчат и натикат вдън земя. И Веспасиан е бил глупак – парите миришат*7. А първичният едър капитал направо вони. Парите с най-пристойна миризма растат бавно. Само две неща могат да облагородят парите. Първото нещо е времето. Парите, също като доброто вино, трябва да отлежат. Второто са традициите. Ако не сме подвластни на традициите – ние сме никои.“
[*Тит Флавий Веспасиан (лат. Titus Flavius Vesasianus) – римски император (I век сл.н.е.). За да увеличи попълненията в бюджета, Веспасиан вдигнал данъците, като най-голям присмех заслужил с данъка за обществените тоалетни. Синът му Тит Флавий изразил открито несъгласие с налагането на този данък, но в отговор Веспасиан взел една шепа монети, пъхнал ги под носа на сина си и му казал: „Не миришат, нали?“ Оттук тръгва и станалият нарицателен израз „парите не миришат“ (лат. eunia non olet). – Бел.пр.]
И семейство Левек си имаше своя традиция. Трябва да се признае, че сред жените не се срещаха много често монахини. А пък мъжете ставаха духовни лица още по-рядко – прекалено деен и земен характер носеха гените им. Обаче от поколение на поколение главата на семейството, облечен в стихар върху скъпия костюм, прислужваше по време на празничните меси в „Нотр Дам“. Левек бяха потомствени министранти*8 на „Нотр Дам“. Тази привилегия им струваше скъпо. Те винаги даваха щедри пожертвования за църквата – за реставрационна дейност, за благотворителност, за богослужебни дрехи на клира. Това също беше традиция.
[*Министрант (лат. minister – прислужник, служител) – в католицизма, мирянин, който помага на свещенослужителя по време на богослужение. – Б.пр.]
Прапрадядо му, Антоан-Филип, е бил министрант по време на Втория Ватикански събор*1. Тогава, през седемдесетте години на миналия век, мнозина от приятелите им, близки в продължение на няколко поколения, минали на страната на седевакантистите*2, оглавявани от Монсеньор Марсел Льофевр*3. Хората с традиционна закваска, дори и не толкова набожните, не могли да се примирят с „демократизирането“ на месата, с отхвърлянето на латинския от богослужението, с отмяната на старите олтари. Мнозина тогава се присъединили към разкола. Но не и семейство Левек, макар че също им се гадело от Novus Oro*4. Причината, която принудила семейство Левек да останат в лоното на „обновената“ Католическа църква, била проста и се наричала „Нотр Дам“. Невъзможно било да я изоставят, както е невъзможно да изоставиш в беда стар беззащитен приятел. И Антоан-Филип търпял заедно с катедралата. Търпял петнайсетминутната „меса“ на свещеника, застанал с лице не към Господ, а към публиката, търпял, когато раздавали Светите Дарове*5. Търпяло цялото семейство, гледайки със завист видеозаписите на „разколническите“ литургии, които приятелите щедро споделяли с тях. „Ние можем да избягаме от модернистите – казвал Антоан-Филип, – но катедралата, катедралата не може да го направи.“