[*1 Вторият Ватикански събор, състоял се между 1962 и 1965 г., свикан за разработване и утвърждаване на програма за „обновяване“ на Римокатолическата църква. Много от приетите на Събора положения предлагат линия за модернизиране на догматичните, канонични и обредни страни на католицизма и съществено се различават от положенията на традиционното католическо вероучение. Съборът провъзгласява фактическото равенство на католицизма с другите християнски течения, полагайки основа за развитие на католическия икуменизъм (на практика отричане на истинността на самата Католическа църква); признава за достойни за уважение и съдържащи елементи на святост и истина нехристиянските религии като будизъм, ислям, юдаизъм и дори езичество; декларира правото на всеки човек на религиозна свобода (като по този начин прави невъзможно осъществяването и развитието на мисионерството и на християнската проповед) и др. В богослужебен план Съборът санкционира извършването на литургическа реформа, променила до неузнаваемост цялото католическо богослужение. Католиците, изразили несъгласие с решенията на Събора и осъществяваните реформи и в една или друга степен отделили се от „официалната“ Католическа църква, получават името традиционалисти или интегристи. – Бел.ред.]
[*2 Младият Йожен-Оливие не е съвсем добре осведомен за отдавнашните събития. Архиепископ Марсел Льофевр никога не е оглавявал седевакантистите. Името на това направление говори, че във връзка с еретичната същност на реформите на Втория Ватикански събор, седевакантистите са сметнали Папския престол за „вакантен“, т.е. престанали да признават действащите папи. Междувременно традиционалистите, получили впоследствие името „льофевристи“, се отличавали с не толкова последователна система от възгледи. Те едновременно и провъзгласявали съвременното папство за изпаднало в ерес, и продължавали да го признават. В същото време сред многобройните седевакантистки разклонения на католическата опозиция не се намерила фигура, равна с личното си благочестие и с харизматичността си на Марсел Льофевр. Може би поради това движението на традиционалистите било най-силното и най-популярното. Но седемдесет години по-късно е трудно да се очаква, разбира се, осемнайсетгодишният юноша да знае такива исторически тънкости. – Бел.ред.]
[*3 Марсел Льофевр (1905-1991) – католически архиепископ, организатор и духовен лидер на най-значимото движение в католическия традиционализъм. Роден в дълбоко религиозно семейство. Баща му, индустриалецът Рьоне Льофевр, загива през 1944 г. в концлагер, брат му впоследствие става мисионер в Африка, а трите му сестри – монахини. Начално образование получава в йезуитския колеж „Св. Сърце“, след това учи във Френската семинария в Рим и в Папския Грегориански университет, които завършва със степени доктор по философия и доктор по богословие. През 1929 г. е ръкоположен за презвитер. От 1932 г. до 1945 г. служи и мисионерства в Габон (Екваториална Африка). През 1947 г. е ръкоположен за епископ, а през 1948-а – назначен за апостолски делегат на цяла френскоезична Африка. През 1955 г. става първият архиепископ Дакарски (Сенегал, Западна Африка) в епархия, създадена де факто благодарение усилията на самия Льофевр. До голяма степен благодарение на организираната от Льофевр мисионерска дейност броят на католиците африканци в Дакар нараства до 2 млн; броят на африканците, станали свещеници – почти до 1000 човека. През 1962 г. монсеньор Льофевр напуска Сенегал, оставяйки за свой наследник в Дакар ръкоположения от него епископ африканец, а самият е назначен за архиепископ-епископ Тюлски (Франция). Участва в работата на Втория Ватикански събор, на който оглавява групата на противниците на „обновяването“ на Римокатолическата църква, настояващи за запазване на традиционното католическо вероучение и богослужение. През 1968 г. е принуден да подаде оставка от всички постове и се оттегля в Рим. По молба на група семинаристи, желаещи да получат традиционно (а не реформирано) католическо образование, през 1969 г. Льофевр основава Свещеническо братство на Св. Пий X и открива семинария в Екон (Швейцария), а след това във Флавини (Франция). Свещениците и семинаристите, влезли в Братството, отказват да признаят богослужебните и вероучителните реформи на Втория Ватикански събор. През 1974 г. Льофевр подписва декларация, в която заявява за отказа си „да следва Рим в неговите неомодернистки и неопротестантски стремежи“, но подчертава, че членовете на Братството нямат намерение да се отделят от Папата и от Католическата църква. В отговор на това Ватиканът забранява на Льофевр да ръкополага свещеници, на което той не се подчинява. През 1988 г. предвид старостта и наближаващата смърт, Льофевр и неговият съратник епископ Антонио дьо Кастро-Майер вземат решение да ръкоположат за епископи свои последователи. Без да са получили от Ватикана съгласие за тези ръкополагания, на 30 юни 1988 г. Льофевр и Дьо Кастро-Майер ръкополагат четирима епископи за Братството без папски мандат. На 2 юли 1988 г. папа Йоан-Павел II обявява за отлъчването от църквата на Льофевр и на неговите привърженици, обаче самите „льофевристи“ отказват да приемат законността на това отлъчване, както и обвиненията в разкол, и досега продължават да смятат себе си за част от Католическата църква. – Бел.ред.]