Рей Бредбъри
Дъжд
Дъждът продължаваше — жесток непрестанен дъжд, досаден, изтощителен дъжд; пороен дъжд, който заслепяваше очите, жвакаше в ботушите; дъжд, в който потъваха всички други дъждове и спомени за дъждове. Тонове, лавини от дъжд брулеха храсталаците, кастреха дърветата, дълбаеха почвата и отвличаха храстите. От дъжда ръцете на хората се бяха набръчкали като маймунски лапи; той падаше на твърди стъклени капки; и се лееше, лееше, лееше…
— Колко има още, лейтенант?
— Не знам. Миля. Десет мили, хиляда.
— Не знаете ли точно?
— Че отгде мога да знам?
— Не ми харесва тоя дъжд. Ако поне знаехме колко остава до Слънчевия Купол, би ни било по-леко.
— Още час, най-много — два.
— Наистина ли мислите така, лейтенант?
— Разбира се.
— Или лъжете, за да ни ободрите?
— Лъжа, за да ви ободря. Стига сме приказвали за това!
Двамата седяха един до друг. Зад тях — още двама, мокри, уморени, разкиснати, като кишавата глина под краката им.
Лейтенантът вдигна глава. Лицето му, някога мургаво, сега бе избеляло от дъжда; и очите му се бяха обезцветили, бяха станали бели, също като зъбите и косата. Целият беше бял, дори униформата му бе избеляла, като се изключат зелените налепи от плесен. Лейтенантът чувствуваше как водата се стича по бузите му.
— На Венера винаги вали дъжд — каза един от втората двойка. — Винаги. Десет години съм живял тук и поройният дъжд не е спирал нито за минута, нито за секунда.
— Все едно да живееш под вода — лейтенантът стана, пооправи пушката си. — Да вървим. Още час или почти толкова и ще бъдем в Слънчевия Купол.
— Залъгвате ме, лейтенант.
— Не, самозалъгвам се. Има случаи, когато трябва да се лъже. И моите сили са на изчерпване.
Вървяха по пътеката през храсталаците и току поглеждаха компасите си. Наоколо нямаше никакви ориентири, само компасът знаеше посоката. Сиво небе и дъжд, храсталаци и пътека и някъде далеч зад тях — ракетата, с която бяха летели и заедно с която бяха паднали. Ракетата, в която лежаха двама техни другари — мъртви, обливани от дъжда.
Вървяха един след друг, без да разговарят. Появи се река — широка, плоска, мътна. Тя се вливаше във Великото море. Дъждовните капки дълбаеха по повърхността й милиарди кратери.
— Хайде, Симънс.
Лейтенантът кимна и Симънс свали от гърба си малък вързоп. Химическата реакция превърна вързопа в лодка. Насякоха дебели клони и бързо направиха весла, после заплуваха през потока, като гребяха припряно под дъжда.
Лейтенантът усещаше студените струйки по лицето си, шията, по ръцете. Студът проникваше в дробовете. Дъждът шибаше ушите и очите, прасците на краката.
— Не съм спал тази нощ — каза той.
— Че кой е спал? Кой? Кога? Колко нощи не сме спали? Трийсет нощи — всъщност трийсет дни! Кой може да спи, когато дъждът плющи, барабани по главата… Бих дал всичко за една шапка. Каквато и да е, само да престане това чукане по главата. Боли ме главата. Цялата ми кожа на главата е възпалена, така смъди.
— Кой дявол ме докара в тоя Китай — рече друг.
— За първи път чувам да наричат Венера Китай.
— Разбира се. Спомнете си за древното изтезание. Приковават те към стената. Всеки половин час върху темето ти пада капка вода. Побъркваш се само от чакането. И тук е същото, но мащабът е по-голям. Не можем да спим, не можем да дишаме както трябва, на границата сме да полудеем от това, че непрекъснато ходим мокри. Ако бяхме подготвени за аварията, бихме се запасили с непромокаеми дрехи и шлемове. Най-ужасното е, че по главата все чука, чука И какъв е тежък. Също като съчми. Няма да издържа дълго.
— Ех, да бяхме сега в Слънчевия Купол. Който го е измислил, разбирал си е от работата.
Плаваха по реката и мислеха за Слънчевия Купол, който ги очакваше някъде в гъсталаците, сияейки ослепително под дъжда. Жълта постройка, кръгла, светеща, ярка като слънце. Петнадесет фута висока, сто фута в диаметър; топло, тихо, топла храна, никакъв дъжд. А в центъра на Слънчевия Купол, то се знае — слънце. Малко кълбо от жълти пламъци под самия свод, което се виждаше от всякъде и когато седиш с книга или цигара в ръка, или с чаша горещ шоколад, в който плава сметана. То ги чака, златното слънце, на вид също като земното; ласкаво, неугасващо; и докато си почиваш в Слънчевия Купол, можеш да забравиш за безкрайния дъжд на Венера.
Лейтенантът се обърна и погледна другарите си, които гребяха със стиснати зъби. Бяха бели като гъби — както и самият той. Венера обезцветява всичко за няколко месеца. Даже гората приличаше на огромен декор от кошмар. Че как ще бъде зелена без слънце, във вечния сумрак, под непрестанния дъжд? Бели — бели храсталаци; бледи като разтопено сирене листа; стъбла от дънери на гигантски мухоморки; почва като разкиснат кашкавал… Впрочем, не е лесно да видиш почвата, когато под краката ти има потоци, ручеи, локви, а отпред блата, езера, реки и най-после море.