— Готово!
Скочиха на кишавия бряг, като шляпаха в локвите. Изпуснаха газа от лодката и я сгънаха. После, както стояха под дъжда, опитаха да запалят цигара. Почти пет минути, ако не и повече, треперейки, се мъчиха със запалката, после, криейки цигарите в дланта си, смукнаха няколко пъти. В следващия миг тютюнът се намокри и тежките капки избиха цигарите от стиснатите устни.
Продължиха да вървят.
— Стойте — рече лейтенантът. — Стори ми се, че видях нещо.
— Слънчевия Купол?
— Не съм сигурен. Дъждът ми попречи да разгледам.
Симънс хукна напред:
— Слънчевият Купол!
— Назад, Симънс!
— Слънчевият Купол!
Той изчезна зад дъждовните струи. Останалите се спуснаха подире му.
Настигнаха го на поляната и замръзнаха на местата си щом видяха находката му.
— Ракетата…
Значи бяха обикаляли около нея и се бяха озовали на същото място, от където бяха тръгнали на дългия си път… Сред останките й лежаха двамата загинали, от устата им бе поникнала зеленикава плесен. По очите на космонавтите плесента бе разцъфнала, но цветовете бяха окапали от дъжда и плесента бе увехнала.
— Как стана това?
— Изглежда, наблизо е минала електрическа буря. Тя е повредила компасите ни.
— Сигурно.
— А сега какво ще правим?
— Ще тръгнем отново.
— Дявол да го вземе, тъпкали сме на едно място!
— И така да е. Ела на себе си, Симънс.
— Ела на себе си, ела на себе си! Този дъжд ще ме подлуди!
— Продуктите ще ни стигнат за около два дни, ако бъдем пестеливи.
Дъждът танцуваше по кожата им, по мокрите дрехи; струи се стичаха от върха на носа, от ушите, от пръстите, от колената.
Изведнаж в далечината се зачу страшен рев. От дъждовната пелена изскочи чудовище.
Чудовището се опираше на хиляда светлосини електрически крака. То се приближаваше бързо и неудържимо. Всяка негова крачка беше като тежък, неочакван удар. Там където стъпваха светлосините му крака, дърветата падаха и изгаряха. Могъщи струи озон изпълниха влажния въздух, от всички страни се извиваше дим, разнасян от дъжда. Чудовището беше дълго почти половин миля, високо — цяла милия, то опипваше земята също като сляп великан. Понякога за миг краката му изчезваха. После от търбуха му изскачаха камшици, които безжалостно шибаха храсталаците.
— Електрическа буря — каза един от четиримата. — Тя е повредила компасите ни. Сега се насочва към нас.
— Легни! — заповяда лейтенантът.
— Бягайте! — закрещя Симънс.
— Не вършете глупости. Легнете. Тя удря най-високите точки. Можем още да се спасим. Легнете по-далеч от ракетата. Може и да ни отмине, виж че изхвърлила целия си заряд по нея. По-живо!
Пльоснаха се на земята.
— Иде ли? — почти веднага се чу въпрос.
— Иде.
— Приближи ли се?
— Има още двеста ярда.
— А сега?
— Ето я!
Чудовището увисна над тях. То изпусна десет светлосини стрели — светкавици и те се забиха в ракетата. Тя трепна като гонг от удар и металът глухо изкънтя.
Чудовището пусна още петнадесет стрели. Те играеха някакъв странен танц, като галеха дърветата и мократа земя.
— А-а! — един от космонавтите скочи на крака.
— Легни, идиот! — крясна лейтенантът.
— А-а!
Още десетина светкавици полетяха към ракетата. Лейтенантът извърна глава и видя ослепителните светлосини светкавици. Той видя как се разцепват дърветата. Видя как чудовищният тъмен облак, също като черен диск, зави над тях и метна надолу стотина електрически стрели.
Онзи, който бе скочил, сега тичаше също като сред огромна зала с колони. Тичаше насам, натам, щураше се между колоните, но изведнъж рухна и се чу такъв звук, сякаш муха кацна върху нажежена жица. Тримата усетиха миризма на човек, превърнал се в пепел.
Лейтенантът скри лицето си.
— Не вдигайте глави! — заповяда той.
Страхуваше се, че и той самият ей сега ще скочи и ще побегне.
След като озари гората с още десетина светкавици, бурята се отдалечи. Около тях остана само непрестанният дъжд. Той скоро разнесе миризмата на изгоряло и тримата другари седнаха, изчаквайки да се успокои лудо биещото сърце.
— Защо ли скочи…
Изрекоха това почти едновременно.
Бурята, крачейки на светлосините си кокили, изчезна в далечината.