— Трябвало е да я прибереш — каза тя.
Хенри каза нещо, което тя не разбра много добре.
— Какво каза?
— Казах, че трябваше да се опитаме малко по-настойчиво — каза Хенри предизвикателно. — Бяха такава мила двойка. Трябваше да сме по-настойчиви.
Изведнъж тя почувства състрадание към стареца, въпреки пулсиращата си глава, и сложи ръка на рамото му.
— Такъв е ритуалът — каза тя.
— Е, да, но понякога ми се ще да пратя по дяволите и ритуала и всичко!
— Хенри! — тя дръпна ръката си шокирана.
Но той просто остарява — напомни си тя. — Колелцата на горния му етаж започваха да ръждясват, в това нямаше съмнение.
— Пет пари не давам — каза той. Явно се беше заинатил. — Те ми изглеждаха наистина мила двойка. И ти каза същото, недей сега да ми разправяш, че не си.
— И аз си помислих, че са мили — каза тя. — Но нищо не сме в състояние да направим, Хенри. Нали ти самият го каза снощи.
— Зная — въздъхна той.
— Не ние ги карахме да останат — каза тя. — Напротив, предупреждавахме ги да напуснат града. Те сами решиха да останат. Винаги така решават. Това си е тяхно собствено решение. Това също е част от ритуала.
— Зная — повтори той. Пое си дълбоко дъх и направи физиономия. Целият град вони на вкиснато мляко.
— До обяд всичко ще се разнесе. Знаеш го.
— Ахъ. Обаче направо се моля да не съм жив, когато дойде следващият път, Лора. А и да съм жив, надявам се на някой друг да му се падне да се срещне с хората, които пристигат точно преди дъждовния сезон. Обичам сам да си плащам сметките, преди да им изтече крайният срок, като всеки човек, но честно ти казвам, на един мъж може да му писне от жаби.
— И на една жена й писва — каза тя тихо.
— Ами — каза той и се огледа с въздишка. — Може би трябва да се опитаме да оправим тази бъркотия, а?
— Да, разбира се — каза тя. — А пък ти знаеш, Хенри, че ние не измисляме ритуала, само го изпълняваме.
— Зная, но…
— Пък и нещата могат да се променят. Не казвам кога или защо, но могат да се променят. Може това да е последният ни дъждовен сезон. Или може следващия път да не дойдат външни хора в града…
— Това не го казвай — каза той страхливо. — Ако не дойдат външни хора, може жабите да не изчезнат на слънцето, както става сега.
— Ето на, видя ли? — попита тя. — В крайна сметка и ти дойде на моето мнение.
— Е — каза той, — много време има дотогава. Нали така? Седем години са много време.
— Да.
— Бяха мила двойка, нали?
— Да — повтори тя.
— Много гаден начин да си иде човек — каза Хенри Идън и гласът му леко потрепери. Този път тя нищо не отговори. След секунда Хенри я попита дали ще му помогне да си изправи табелата. Въпреки ужасното си главоболие Лора каза, че ще му помогне — не искаше да вижда Хенри в лошо настроение, особено когато причината за лошото му настроение беше нещо, което той не можеше да контролира така, както не можеше да контролира фазите на луната.
Когато свършиха работата, той се почувства малко по-добре.
— Ахъ — каза той. — Седем години са страшно много време.
Така е, помисли си тя, но те винаги минават и дъждовният сезон пак идва и с него идват външните хора, винаги са двама, винаги мъж и жена и ние винаги им казваме какво точно ще стане, и те все не ни вярват, и това, което трябва да стане… става.
— Хайде, старче — каза тя, — почерпи ме едно кафе, преди главата ми да се пръсне съвсем.
Той я почерпи едно кафе и преди да го изпият, започнаха да се чуват звуците на чукове и триони. През прозорците се виждаше главната улица, където хората бяха започнали да вдигат капаците на прозорците, да говорят и да се смеят.
Въздухът беше топъл и сух, небето над тях беше бледо и синьо и в Уилоу дъждовният сезон беше свършил.