Джон не знаеше, но дълбоко съжаляваше, че не бяха отишли за провизии в Огъста, можеха да похапнат нещо набързо на някое от павилиончетата за миди по шосе № 17.
— Слушайте сега — каза любезно госпожа Стентън. — Резервирали сме ви стая в хотел „Уандървю“, на пътя за Улуич, ако я искате. Хотелът бе пълен, но управителят ми е братовчед и ми направи услуга, като успя да я освободи. Можете да се върнете утре и да прекарате лятото при нас. Ще се радваме, ако ни погостувате.
— Ако това е някаква шега, аз въобще не разбирам накъде биете — каза Джон.
— Не, не е шега — каза тя. Погледна към Идън, който кимна бързо, сякаш искаше да каже Продължавай, сега вече не спирай. Жената пак погледна към Джон и Илис, видимо се мобилизира цялата и каза. — Вижте какво, хора, на всеки седем години тук, в Уилоу, валят жаби. Ето на. Сега вече знаете.
— Жаби — каза Илис с един далечен, унесен глас, който сякаш искаше да каже „не сънувам ли?“
— Да, жаби — весело потвърди Хенри Идън.
Джон предпазливо се огледа за помощ, в случай че им потрябва помощ. Но главната улица бе съвсем пуста. Не само пуста, тя изглеждаше така, сякаш беше паднала бомба — нито една кола не се виждаше по нея. Нито един пешеходец не се мяркаше по тротоара.
Тук можем да имаме сериозни неприятности, помисли си той. Ако тези хора са толкова откачени, колкото на нас ни изглеждат, можем да имаме сериозни неприятности. Той се сети изведнъж за разказа на Шърли Джаксън „Лотарията“ за първи път, след като го беше чел като ученик.
— Само да не си помислите, че съм застанала насреща ви и се правя на глупачка — каза Лора Стентън. — Работата е там, че аз просто си изпълнявам дълга. Също и Хенри. Виждате ли, не просто падат жаби. Валят жаби като из ведро.
— Хайде — каза Джон на Илис и я хвана над лакътя. Той им хвърли такава усмивка, която изглеждаше истинска колкото шестдоларова банкнота. — Беше ни приятно да се запознаем, приятели. — Той поведе Илис надолу по стълбите, като се обърна два-три пъти, за да погледне през рамо стареца и бледата жена с увиснали рамене. Не му се искаше да се обръща изцяло с гръб към тях.
Жената направи крачка към тях и Джон за малко да се препъне и да падне от последното стъпало.
— Малко е трудно да се повярва наистина — съгласи се тя. — Сигурно си мислите, че страхотно ми хлопа дъската.
— Не, въобще не си мислим такова нещо — каза Джон. Огромната фалшива усмивка на лицето му се бе разтегнала дотолкова, че вече стигаше до ушите. Боже Господи, защо въобще бе тръгнал от Сейнт Луис? Беше пропътувал почти две хиляди километра с повредено радио и без климатик, само за да се срещне с фермер Джекил и госпожа Хайд.
— Това няма значение — каза Лора Стентън и странното спокойствие в гласа й го накара да спре до рекламата за ИТАЛИАНСКИ САНДВИЧИ, на два метра от форда. — Дори хора, които са чували, че валят жаби, птици и други такива, не могат да си представят какво точно се случва в Уилоу всеки седем години. Въпреки всичко, чуйте един съвет: ако ще останете, в къщата ще се чувствате добре. Най-вероятно в къщата ще сте в безопасност.
— Може би ще е добре да си затворите капаците на прозорците — добави Идън. Кучето повдигна опашката си и пусна една дълга, стенеща кучешка пръдня, за да подчертае думите му.
— Ние… ние така ще направим — каза Илис със слаб глас, а в този момент Джон вече беше отворил предната врата на колата и почти я напъха вътре.
— Разбира се — каза той през огромната си замръзнала усмивка.
— И елате да ни се обадите утре — извика Идън, докато Джон заобикаляше форда отпред, за да мине на мястото на шофьора. — Утре ще се чувствате мъничко по-сигурни при нас, поне аз така мисля. — Той замълча, после добави. — Ако не сте си заминали, естествено.
Джон махна, седна зад волана и запали колата.
На площадката пред магазина настъпи пауза, докато старецът и жената с бледата, нездрава кожа наблюдаваха как фордът се насочва обратно по главната улица. Колата се отдалечаваше със скорост, доста по-голяма от скоростта, с която се беше приближила.
— Е, направихме го — каза старецът с доволство в гласа.
— Да — съгласи се тя. — Почувствах се направо като задник. Винаги се чувствам като задник, когато ги видя как ни гледат. Как ме гледат.
— Е, това е веднъж на седем години. И трябва да се направи точно по този начин, защото…
— Защото това е част от ритуала — каза тя начумерено.
— Ахъ. Такъв е ритуалът.
Сякаш за да изрази съгласието си, кучето вдигна опашка и пак пръдна.
Жената го срита и след това се обърна към стареца с ръце на хълбоците:
— Това е най-вонливата мърша в околността, Хенри Идън!