Кучето се надигна с ръмжене и залитайки се спусна по стълбите, като се спря само за да удостои Лора Стентън с един укорителен поглед.
— Такова си е кучето и нищо не може да се направи — каза Идън.
Тя въздъхна и погледна улицата след форда.
— Жалко — каза тя. — Изглеждат толкова симпатични хора.
— Такива са си хората. И по този въпрос нищо не можем да направим — каза Хенри Идън и започна да си навива още една цигара.
В крайна сметка семейство Грейъм вечеря на едно от павилиончетата с миди. Намериха го недалече от град Улуич (градът на живописния мотел „Уандървю“, напомни Джон на Илис, опитвайки се напразно да я накара да се усмихне) и седнаха на маса за пикник под един разклонен смърч. Павилионът за миди рязко контрастираше със сградите на главната улица в Уилоу. Паркингът бе почти пълен (повечето коли като тяхната имаха номера от други щати), деца крещяха и се гонеха, лицата им бяха изцапани със сладолед, а родителите им се разхождаха наоколо, гонеха едрите мухи и чакаха да извикат номера им по високоговорителя. Павилиончето имаше доста разнообразно меню. Всъщност, помисли си Джон, човек можеше да поръча всичко, което си поиска, стига то да може да се побере във фритюрник.
— Не зная дали ще мога да изкарам и два дни в тези град, какво остава два месеца — каза Илис. — На онази дама здраво й хлопа дъската, Джони.
— Това просто беше майтап. От онези майтапи, дето местните жители обичат да си правят с туристите. Просто малко прекалиха. Сигурно сега се пукат от смях.
— Изглеждаха доста сериозни — каза тя. — И как да се върна при оня старец след всичко това?
— Въобще не бих се притеснявал за това. Ако се съди по цигарите му, той е стигнал до етапа, в който, с когото и да се срещне, все ще му е за първи път. Дори и с най-старите си приятели.
Илис се опита да контролира подскачащото мускулче в края на устата си, но после се отказа и избухна в смях.
— Много си гаден!
— Може би съм честен, но гаден не съм. Не бих казал, че страда от болестта на Алцхаймер, но приличаше на човек, който може да стигне до банята само ако има карта.
— Как мислиш, къде бяха останалите? Градът изглеждаше съвсем пуст.
— Или са вечеряли боб, или може би са играли карти в „Източна звезда“ — каза Джон и се протегна. Взе си от нейните миди. — Ти не яде много, скъпа.
— Не съм гладна, скъпи.
— Казвам ти, че това беше само една шега — каза той и я хвана за ръката. — Отпусни се.
— Ти наистина ли си сигурен, че е било шега?
— Наистина съм сигурен. Нали разбираш, хей, помисли си — на всеки седем години в Уилоу, Мейн, падат жаби? Не ти ли прилича на част от монолог на Стивън Райт?
Тя се усмихна изтощено.
— Не просто падат жаби, а валят като из ведро — каза тя.
— Те явно се ръководят от схващанията на стария рибар, дето казал, ако ще им разтягам локум, ще им го разтегна голям. Когато бях дете и ходехме по лагери, си разказвахме как сме ловили бекасини. Това не е много по-различно. И като се замисли човек, никак даже не е за чудене.
— Кое не е за чудене?
— Че хората, които печелят от летовниците, развиват манталитет на деца от летен лагер.
— Онази жена се държеше така, сякаш не се шегуваше. Честно да си кажа, Джони, тя доста ме изплаши.
Обикновено приветливото лице на Джон Грейъм стана сериозно и сурово. Това изражение някак не му вървеше, но то не беше нито неискрено, нито престорено.
— Зная — каза той и започна да прибира опаковките, салфетките и пластмасовите чинии. — И те ще ти се извинят за това. Намирам, че глупостта сама по себе си е приемлива, но когато някой изплаши жена ми — дявол да ги вземе те и мен малко ме изплашиха, това вече прехвърля чертата. Готова ли си да се върнем?
— Можеш ли да намериш пътя обратно?
Той се усмихна и веднага заприлича на себе си.
— Пусках трошици по пътя и можем да се върнем по следата.
— Колко си ми умен, миличък — каза тя и се изправи. Беше се усмихнала и Джон се зарадва. Тя си пое дълбоко дъх — от това простата синя риза, която носеше се превърна направо в чудо, — после издиша. — Изглежда, че вече не е толкова влажно.
— Да — той хвърли отпадъците в кошчето с финтово движение и след това й намигна. — Толкова по въпроса за дъждовния сезон.
Като се върнаха на пътя за Хемпстед, влажността пак започна да се усеща, този път още по-силно. Джон имаше чувството, че неговата собствена фланелка се е превърнала в лепкава паяжина и се е впила в гърба и гърдите му. Небето, което сега добиваше леките оттенъци на вечерна иглика, продължаваше да е ясно, но той усещаше, че ако имаше сламка, можеше да пие направо от въздуха.