На пътя се издигаше само още една къща, в подножието на хълма, на чийто връх се намираше имението Хемпстед. Минавайки край нея, Джон забеляза силуета на жена, застанала на един от прозорците, която ги наблюдаваше.
— Ето я и пралелята на твоята приятелка Мили — каза Джон. — Много мило, че е позвънила на местните перковци от универсалния магазин да ги предупреди, че сме тръгнали към тях. Чудя се дали ако бяхме останали още малко, нямаше да си измъкнат всички атрибути: тракащи зъби, звънци и прочее сигнални устройства.
— Онова куче, изглежда, имаше вградено сигнално устройство.
Джон се засмя и кимна.
След пет минути завиха по тяхната алея. Тя цялата беше обрасла в треви и ниски храсти и Джон бе решил да вземе мерки, преди лятото да навлезе в силата си. Имението Хемпстед представляваше безразборно построена къща, към която са били добавяни нови и нови пристройки всеки път, когато се е появяла необходимост или просто желание за това. Зад къщата имаше хамбар, свързан с нея с три безразборно построени навеса. Сега, в ранното лято, два от тях бяха просто потопени в ароматните вълни на орловия нокът.
От къщата се разкриваше прекрасна гледка към града, особено в ясна нощ като тази. Джон се чудеше как е възможно нощта да бъде толкова ясна, при положение че влажността бе толкова висока. Илис отиде при него до колата и те останаха известно време така, прегърнати през кръста, вперили погледи към хълмовете, които се издигаха в посока към Огъста и се губеха в сенките на вечерта.
— Красиво е — прошепна тя.
— Чуй — каза той.
На петдесетина метра зад хамбара имаше блатисто място, обрасло с тръстики, и там хор жаби пееше и напъваше ластиците, които Господ по някаква причина бе опнал в гърлата им.
— Е, във всеки случай жабите са налице.
Той погледна към ясното небе, в което Венера току-що бе отворила студеното си око.
— Ето ги, Илис! Виж ги там, горе! Облаци жаби!
Тя се изкиска.
— Тази вечер в малкото градче Уилоу — заговори той с монотонен глас — студен фронт жаби се сблъска с топъл фронт тритони и резултатът бе…
Тя го смуши с лакът.
— Да се прибираме — каза тя.
Влязоха и веднага си легнаха.
Около час по-късно Илис се стресна в сладката си дрямка от изтупкване върху покрива. Изправи се на лакти.
— Джони, какво беше това?
— Шшшшт — каза Джони и се обърна на другата страна.
Жаби, помисли си тя и се закиска… нервно се закиска. Стана и отиде до прозореца и преди да погледне към земята, за да види какво ли може да е паднало на нея, тя се улови, че гледа към небето.
То продължаваше да е безоблачно и осеяно с трилиони звезди. Погледна към тях и за миг остана хипнотизирана от простата им, тиха красота.
Туп.
Тя се дръпна от прозореца и погледна към тавана. Каквото и да беше това, което изтупка, то беше паднало точно над главата й.
— Джони! Джони! Събуди се!
— А? Какво? — той седна в леглото, косата му бе объркана и приличаше на твърди пружини от часовник.
— Започна се — каза тя и пронизително се изкиска. — Дъждът от жаби.
— Илис, за какво говор…
Туп-туп.
Той се огледа, след това спусна краката си на пода.
— Това е абсурд — каза той тихо и ядосано.
— Какво искаш да каж…
Туп-ТРЯС! На долния етаж се чу звън от счупено стъкло.
— Дявол го взел — каза той, стана и си нахлузи джинсите. — Стига толкова. Много ми стана. До гуша ми дойдохте.
Чуха се няколко меки изтупквания по стените на къщата и по покрива. Тя се притисна до него, сега вече истински изплашена.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че онази лудата, а може би и старецът са там, отвън, заедно със свои приятели и хвърлят разни работи по къщата — каза той. — Но аз ще сложа край на всичко това. Те може да си имат навика да вадят акъла на новите физиономии, които се появяват в този град, обаче…
Туп! ТРАК! Откъм кухнята.
— Дявол да го вземе! — изруга Джон и се втурна към антрето.
— Не ме оставяй! — извика Илис и хукна след него.
Той запали лампата в антрето, преди да се спусне надолу по стълбите. Меки тупкания и потраквания отекваха по цялата къща с увеличаваща се честота и Илис успя да помисли: Колко ли души от града трябва да са излезли там отвън? Колко души са необходими, за да се направи това? И какво ли хвърлят? Камъни, увити в калъфки на възглавници? Джон се спусна по стълбите и отиде в дневната. Тя имаше огромен прозорец със същата гледка като онази, на която се бяха наслаждавали малко преди това. Прозорецът бе счупен. Големи и малки парчета стъкло лежаха разпръснати по килима. Той тръгна към прозореца с намерение да им изкрещи нещо от рода на това как сега ще иде да си вземе пушката. Тогава погледна счупеното стъкло, спомни си, че е бос, и се спря. За миг не знаеше какво да прави. Тогава видя някакво черно петно върху строшените стъкла — камъка, с който тези откачени мръсни копелета бяха строшили прозореца, поне той реши така — и му причерня пред очите. Щеше да се втурне към прозореца, независимо бос или обут, но точно в този момент камъкът се помръдна.