Илис скочи и започна да обикаля в кръг, като по чудо не се блъсна в натрупаните кашони. Блъсна се в една отвесна подпорна греда, отхвръкна назад, после се обърна и бързо блъсна тила си два пъти в същата греда. Чу се изпукване, шурна черна течност и жабата падна от косата й, оставяйки едри кървави следи по фланелката й.
Тя изкрещя и лудостта, която се почувства в писъка й, смрази кръвта на Джон. Той побягна, препъвайки се надолу по стълбите на мазето, и здраво я прегърна. Отначало тя се опита да го избута, след това се отпусна и се предаде. Писъците й постепенно се превърнаха в неспирен плач.
Тогава, сред мекото топуркане на жабите, които падаха отвън по къщата и наоколо й, те чуха крякането на жабите, които бяха паднали вътре при тях. Тя се дръпна назад, очите й лудо се мятаха насам-натам в блесналите им бели орбити.
— Къде са? — попита задъхано тя. Гласът й бе пресипнал, прозвуча почти като излайване, толкова дълго беше пищяла. — Къде са, Джон?
Но нямаше нужда да ги търсят. Жабите вече ги бяха забелязали и заподскачаха нетърпеливо към тях.
Семейство Грейъм отстъпи назад и Джон видя една ръждива права лопата, подпряна на стената. Той я грабна и започна да премазва жабите, които се доближаваха до тях. Само една успя да се промъкне край него. Тя скочи от пода на един кашон и от кашона върху Илис, като захапа със зъби предницата на фланелката й и остана да виси между гърдите й, ритайки с крака.
— Стой мирно — кресна й Джон. Той пусна лопатата, направи две крачки напред, сграбчи жабата и я дръпна от фланелката й. Тя се откъсна заедно с парче от плата. То висеше на зъбите й, докато тя се извиваше и опъваше в ръцете на Джон. Кожата й бе покрита с брадавици, но страшно топла и някак напрегната. Той сви ръцете си в юмруци, извивайки жабата. Между пръстите му изтече кръв и някаква лигава течност.
Десетина от тези малки чудовища се бяха промъкнали през вратата на мазето и скоро всички бяха мъртви. Джон и Илис се бяха вкопчили един в друг и слушаха неспирния дъжд от жаби навън.
Джон погледна през ниските прозорци на мазето. Те бяха запушени и тъмни и той изведнъж си представи как изглежда къщата отвън — заровена в преспи гърчещи се, мятащи се и скачащи жаби.
— Трябва да укрепим прозорците — каза той пресипнало. — Ще се счупят под тежестта им и тогава те ще се излеят вътре.
— С какво да ги укрепим? — попита Илис с пресипнал, грачещ глас. — Какво можем да използваме?
Той се огледа и видя няколко листа шперплат, потъмнял и поостарял, подпрян на една от стените. Не беше много, но все беше нещо.
— Ей това — каза той. — Помогни ми да го направя на по-малки парчета.
Работеха бързо, като луди. Мазето имаше четири прозореца, които бяха тесни и самите им размери ги бяха спасили да не се строшат като големите прозорци горе. Тъкмо приключваха с последния прозорец, когато чуха как стъклото на първия се строши зад шперплата… но шперплатът издържа.
Върнаха се със залитане в средата на мазето, а Джон куцукаше със счупения си крак. От най-горното стъпало на стълбата се чуваше как жабите гризат вратата и си проправят път към мазето.
— Какво ще правим, ако проядат вратата и нахлуят вътре? — прошепна Илис.
— Не зная — каза той… и точно в този момент вратата на шахтата за въглища, неизползвана от години, но все още здрава, изведнъж се отвори под тежестта на жабите, които бяха паднали или скочили в нея, и стотици се изляха като в реактивен поток.
Този път Илис не успя да изкрещи. Прекалено много беше изтощила гласните си струни.
Нещата не продължиха дълго за семейство Грейъм, след като въглищната шахта се отвори, но докато всичко свърши, Джон Грейъм крещя достатъчно и за двама.
До полунощ пороят от жаби бе намалял и се бе превърнал в лек квакащ дъжд. В един и половина след полунощ от тъмното звездно небе падна последната жаба, приземи се върху един бор край езерото, скочи на земята и изчезна в нощта. Всичко бе свършило за седем години напред.
Около пет и петнадесет сутринта първите светлини започнаха да се появяват в небето и да осветяват земята. Уилоу бе погребано под гърчещ се, подскачащ, стенещ килим от жаби. Сградите на главната улица бяха изгубили своите ъгли, всичко бе заоблено, изгърбено и тръпнещо. Табелата на магистралата, на която пишеше: ДОБРЕ ДОШЛИ В УИЛОУ, ЩАТА МЕЙН, НАЙ-ГОСТОПРИЕМНИЯ КЪТ! имаше такъв вид, сякаш някой бе изстрелял по нея поне тридесетина патрона. Естествено дупките бяха направени от летящи жаби. Табелата пред универсалния магазин, която рекламираше италианските сандвичи, беше съборена. Жабите подскачаха около нея. На всяка от колонките в бензиностанцията на Дони се провеждаше по едно жабешко събрание. Две жаби бяха седнали на бавно въртящия се ветропоказател на покрива на магазина за печки и приличаха на две безформени деца, седнали на въртележка.